Емилия се разсмя сърдечно на изложената рецепта.
— Обичате ли да пиете вино?
— С голямо удоволствие, сеньорита. На ловеца толкова рядко се удава да вкуси глътка от този вид питие, че кажи-речи му забравя името.
— Е, нека ние тогава една бутилчица…
— За Бога! — прекъсна я той. — Всичко друго, само това не, сеньорита. Седемдесет и пет франка за бутилка!
— Да, скъпичко е, но вие бъдете спокоен. На мен не струва и пфенинг. Подарък ми е.
— И все пак според мен не бива да начевате никаква бутилка. Не съм човекът за тая цел.
— И защо? Вие сте привърженик на Хуарес, значи мой приятел, а за един приятел човек винаги има шишенце вино вкъщи.
— Хм, щом е така, заради приятелството се примирявам.
Емилия позвъни и скоро пред тях искреше бутилка токайско. Наля, и Андре отпи.
— Как го намирате?
— По-добро, много по-добро от нашата пфалска реколта.
— Ах, вие сте от Рейн-Пфалц?
— Да, сеньорите.
— Е, тогава може би имате право с «реколтата». Я кажете, какъв сорт пием?
— О, аз дяволски малко разбирам от това, което хората наричат сорт.
— Той е токайско.
— Всички дяволи!
— От избата на императора.
— Макс? — удиви се той.
— Да, на император Макс. Не се учудвайте, че дори виното на императора е заблудило пътя си до тази отдалечена точка. Господа французите умеят да си угаждат. Пък и самият Макс има нужда от бутилка хубаво вино. Императорът е сърдечен, честен човек, който за свое нещастие се е доверил на император Наполеон. Наполеон е парвеню. Много нещо тежи на съвестта му. Да не дава Бог да прехвърли нещо от нея и на този император на Мексико Макс! Но да си дойдем на нашата работа, сеньор! Чух, че ще останете само до тази вечер?
— Действително! Първоначално бе решено Черния Жерар да дойде, ала той пожела да се заеме с отбраната на форт Гуаделупа.
— Как стоят нещата с форта? Не сте ли чул?
— Нито дума. Все пак съм убеден, че французите са смлени. Та те и понятие си нямаха, че ще намерят форта защитен, нито пък, че ще се счепкат с Хуарес и неговите апачи. Освен това там има хора, толкова храбри и опитни воини, че един-единствен от тях е равностоен на десетина французи.
— Да не би бели ловци? Кои са?
Андре разказа на Емилия за срещата със Стернау и спътниците му и заключи:
— Впрочем определено вярвам, че ще видите тези хора. По мои пресмятания Бенито Хуарес ще пристигне тук или още утре или вдругиден.
— Ах! Толкова скоро? Уговорили ли сте си среща?
— Това се подразбира. Трябва да чакам отряда на два часа път надолу по рекичката.
— Приятно ми е, че ще дойде толкова скоро. Сигурно знаете, че комендантът държи затворени значителен брой граждани?
— Съдържателят ми каза.
— Всичко може да се случи на тези хора.
— Нима допускате, че се намират в смъртна опасност? Без право и съд все пак не може да се действа.
— Кой французин пита в Мексико за право и справедливост? Казвам ви, сеньор Андре, почти се съмнявам…
В този момент Емилия бе прекъсната. Влезе прислужницата и предаде картичка, пъхната в изящен плик, след което отново се отдалечи. Емилия я извади и прочете следните редове:
«Скъпа сеньорита! В чест на моите току-що пристигнали другари — полковник Ларамел и неговия офицерски корпус, имам намерение тази вечер да дам една бляскава тертулия. Тъй като ще бъдат поканени най-сияйните звезди на местния дамски небосклон, лелея надеждата, че Вие — Слънцето на този блестящ небесен свод, няма да ме лишите от Вашето присъствие, толкова повече, че полковникът с голям копнеж очаква познанството с Вас.
По устните на Емилия заигра пренебрежителна усмивка. Сетне запита седящия до нея ловец:
— Справяте ли се с френския?
— Да, може да се каже сносно — отвърна той. — Родното ми място е разположено толкова близко до френската граница, че поне това умение съм придобил.
— Е, тогава четете! — Емилия му подаде поканата и той я прочете бегло.
— Ще отида на тертулията и предполагам, че ще узная нещо, което да е от голяма полза за президента.
— Кога ще се приберете?
— Към полунощ. И след като поговорим още веднъж, можете да напуснете града.
— Добре, нека бъде така, сеньорита.
— Ако по-рано се появи нещо важно, ще наредя да ви съобщят. Но при всички случаи ще ви чакам някъде малко след полунощ. Със здраве дотогава, сеньор!
— Със здраве, сеньорита!
Андре пое ръката на Емилия и галантно я целуна. Когато се озова отсреща в салона, завари съдържателят все още сам. Онзи махна съучастнически на трапера: