— Е, добре. В края на краищата нищо не вреди да поговоря с него, но не бива да губя време.
— Тогава позволете да повикам по-напред майордома. Той ще ви заведе при своя брат…
Всичко бе обсъдено в подробности и скоро Стернау напусна къщата със своя водач. Двамата преминаха по няколко улици, без някой да ги види. Беше толкова тъмно, че едва ля биха могли да бъдат видени. По едно време стигнаха до някаква врата, пред която майордомът спря.
— Намираме се откъм задната врата на кметството, сеньор, — уведоми.
— И пред тази врата ще ме изчакате? — попита Стернау.
— Да. Почакайте малко! Ще се обадя на брат ми. Той се изгуби зад ъгъла и Стернау остана сам. Мина четвърт час до завръщането на майордома.
— Видяхте ли се? — запита Стернау.
— Да. Веднага даде съгласието си. Само че пое по друг път. Чувате ли? Ето че се появи.
Наистина, от другата страна на вратата се долови шум като при слизане по стълби. После в ключалката внимателно бе пъхнат ключ и вратата се отвори.
— Влизайте! — прошепна се.
Стернау незабавно влезе и майордома го последва. Вратата бе отново заключена и се появи малък фенер, който вратарят носеше под дрехата си. Той вдигна светлината по Стернау и каза:
— Брат ми донесе известие, на което почти не мога да повярвам. Истина ли е, че Бенито Хуарес е наблизо?
— Така е. Той идва към Чиуауа.
— Светата Дева да Ви благослови за тези думи! Поставям се на вашите услуги за всичко, което е по силите ми да свърша. Моят брат ми съобщи за какво се касае. Той ще ви чака тук, а ние ще изкачим тези стълби. Да вървим! Ще ви покажа пътя.
Вратарят поведе Стернау, осветявайки напред с фенера, първо по стълби те, сетне през четирите стаи и накрая спря пред една врата да се ослуша.
— Няма никой. — обясни. — Погледнете!
— Той открехна малко вратата и Стернау видя само един оскъдно осветен коридор, по който не се мяркаше жива душа. Насреща се виждаше друга врата.
— Обърнете внимание, — забеляза вратарят, — офицерите се намират зад онази врата. Там ще Ви въведат, а аз ще Ви чакам тук. Наложи ли се да бягате превъртете ключа отсреща и тичайте насам. Аз ще изляза и по-късно ще им отворя. Заключвайте след себе си всички врати и напуснете сградата по стълбището, Главния ключ и фенера предайте на брат ми.
— Хубаво, значи можем да започваме? — отвърна Стернау.
— Вървете в името Божие, сеньор!
Стернау се спусна по стълбите обратно при майордома и закрачи сетне към другата страна на сградата. Нямаше часовой пред входа. Вратата на караулното в коридора също бе отворена и когато поискала отмине, един унтерофицер пристъпи и попита вежливо:
— Извинете, мосю, какво желаете?
— Комендантът приема ли?
— В такъв напреднал час?
— За вас това е без значение! Питам дали комендантът си е вкъщи!
Тази грубост оказа въздействие.
— Oui, monsieur[39] — отговори човекът.
— Бихте ли доложили за мен?
— С удоволствие. Какво име да спомена?
— Доктор Стернау.
— Много добре! Последвайте ме!
Господата седяха горе на ананасово боле[40], бистреха политиката по свойствения за французите маниер — леко и шеговито — и строяха въздушни кули, без каквато и да е стойност. В този момент влезе унтерофицерът и съобщи:
— Отвън има един мосю, който желае да разговаря с мосю коменданта.
— Толкова късно? — попита споменатият раздразнено. — Кой е той?
— Нарече се доктор Стернау.
— Немско име. Сигурно е фелдшер или хирург на някой от белгийските или императорските батальони. Може да дойде.
— Влезте! — произнесе гърлено унтерофицерът, напускайки стаята.
Всички погледи се насочиха към вратата. Вместо очаквания «мехлемаджия» се появи един исполин, облечен в живописен мексикански костюм.
— Добър вечер, мосю. — поздрави той с поклон. Впечатлени от външността му, офицерите се надигнаха и отвърнаха на поздрава.
— Пратен съм при мосю коменданта от Чиуауа.
— Аз съм този. — рече споменатият. — Бихте ли седнал? Преди това обаче ще си позволя да Ви назова имената на тези месю.
При всяко име Стернау кимаше леко и изискано. Но когато бе споменат полковник Ларамел, се вгледа по-внимателно в лицето му. После се настани.
— На какво дължа неочакваната чест, да видя мосю доктора при мен? — запита комендантът.
— На едно необикновено обстоятелство, което за мен бе също така неочаквано, както днес за вас моето присъствие, мосю комендант — отговори Стернау. — Нека поясня най-напред, че съм немец.