— Кажи й го!
Радостен, че е постигнал толкова много, Фернандо се обърна към Ема:
— Сега за съжаление трябва да тръгвам, но не след дълго ще можем да поговорим по-нашироко. Получих разрешение от султана да ти преподавам уроци на техния език. По-късно ще бъдем заедно тук в продължение на три часа. Дотогава трябва да обуздаем любопитството си. Но преди всичко друго искам да те успокоя с известието, че спасението е възможно. Тази вечер аз имах намерение да избягам. Може би ще ни се удаде да проведем все пак този план с теб още днес.
След тези думи той последва султана, който вече тръгна, заключи след себе си вратата и даде заповед на камериера си да свали синджирите от крака! а на роба, да му даде хубави дрехи и осигури богато ядене. Това стана и едва старецът бе поел обилната храна, получи нареждане да се яви отново при султана. Онзи посрещна графа, поведе го към съкровищницата и старателно зарези вратата след него. Той така и нямаше представа в какво ще се състои езиковият урок. При влизането си Фернандо завари Ема все така забулена. Срещу нея седеше черната фигура на евнуха.
Негърът знаеше, че белият е роб и се надигна с високомерна физиономия.
— Ти ли ще й бъдеш учителят?
— Да — отвърна графът късо.
— Тя обаче ще остане забулена!
— Това се подразбира.
— Не бива да я докосваш!
— Нямам подобно желание.
— И не бива да говориш нищо лошо за нас, иначе ще те доложа на султана!
— Как ще разбереш дали говоря добро или лошо, като не знаеш езика на който ще разговаряме? — усмихна се Фернандо.
— Ще го прочета по лицето ти.
Значи човекът все пак не беше толкова глупав, както някой би отсъдил по тлъстата му външност. Той се изправи, просна една постелка близо до робинята и нареди на графа:
— Тук ще ти е мястото, така заповяда султанът. Сядай и почвай!
— Колко да продължи урокът?
— Три часа.
— С какво ще отмерваш точно времето?
— С ей тоя часовник.
Евнухът измъкна от диплите на пояса си един пясъчен часовник. Дон Фернандо се настани на земята и започна:
— Сега, скъпа Ема, можем да разговаряме в продължение на цели три часа, без някой да ни разбере и смущава. Трябва само да се постараем черньото действително да смята нашия разговор за урок. Но тая причина от време на време аз ще казвам няколко харарски думи, които ти трябва да изговаряш след мен.
А за останалото не е необходимо да се насилваме толкова, както преди малко в присъствието на султана. И така, в продължение на шестнайсет години сте живели на пустинен остров?
— Когато, бяхме свалени там, той наистина бе, кажи-речи, пустинен, но ние успяхме да отгледаме дървета. Единственият ни стремеж беше да добием дървен материал, за да можем да построим лодка или сал.
— Разказвай, разказвай! Горя от нетърпение да чуя какво се е случило по време на отсъствието ми с вас и моите близки.
Ема подхвана разказа си. Той прикова във висша степен вниманието на графа. Много неща от онова, което преди тънеше в мрак, му се изясни. Разбра какъв вероломник е имал край себе си в лицето на Пабло Кортейо и отново чу, че Алфонсо не е негов племенник. Без колебание се присъедини към веруюто, че Мариано е подмененото дете и впечатлен от разказа, често с усилие се принуждаваше да си припомня, че седи тук, в качеството си на учител. Сетне все пак обясни значението на няколко думи от езика на страната и накара Ема да ги наизусти. Това бяха изразите: «Ти си един велик властелин», «Ти си наслада за жените!», «Твоят лик ободрява душата ми.» и «Бъди милостив, тогава ще те обича моето сърце!».
Ето как Ема стигна в разказа си до стоварването им на острова.
— Къде е разположен атолът? — запита графът.
— Изобщо нямахме понятие — отвърна дъщерята на хасиендерото. — Едва след изтичането на няколко години на Стернау се удаде да изчисли от наблюдението на звездите и някои други признаци, от които нищо не разбирам, че най-вероятно се намираме на четиридесет градуса южна ширина и приблизително на деветдесет градуса западно от остров Иерро[6]. Той каза, че атолът ни лежи на тринадесет градуса южно от остров Пасха и че бихме могли да го достигнем дори със сал, стига да имаме материал, от който да го построим.
— Какво нещастие. Толкова близо да е до вас спасението и същевременно толкова далеч! Значи нямахте никакви дървета?
— Не. А дори и да имахме, не притежавахме никакви сечива, за да ги обработим. С много труд малко по малко ни се удаде да огладим парчетата, които откъртихме от кораловите рифове, та що-годе да ни служат като брадви и ножове. Отстранихме най-долните клони на наличните храсти, принуждавайки га по тоя начин да придобият форма на дървета.