— Заблуждавате се, сеньор, коронел. Преди малко ме уведомиха, че Хуарес е разбил вашите части.
— Това вече го казаха и на мен. — отговори той.
— И го приемате с усмивка?
— Да, защото е лъжа, разпространявана, за да ни сплашат. Комендантът в действителност и сам не вярваше да е лъжа, но не искаше да го признае пред сеньоритата. Тя продължи настойчиво:
— Убедена съм, че е истина. Човекът, който ми донесе новината е изпитан. Знаете, създала съм навсякъде връзки, с които да ви бъда полезна. Сред тези хора фигурира и един мексикански гамбузино. Напоследък е бил във форт Гуаделупа и е присъствал на състоялата се битка.
— Ах! И къде е сега?
— У дома. Тази вечер пристигна при мен.
— Навярно мога да поговоря с него?
— Да. Утре ще ви го пратя, дано не е вече късно.
— Ама това звучи направо сериозно.
— Опасността също наближава. Човекът е яздил от форт Гуаделупа дотук без прекъсване и заяви, че Хуарес го следва по петите.
— Такива неща може да надрънка само един златотърсач. Хуарес няма да се подхвърли на риска да бъде заловен и разстрелян от нас.
— Мислите, че идва със слаб ескорт, полковник?
— Най-много да се е присъединил към него някой и друг авантюрист.
— Тук отново се лъжете. Той има повече от сто апачи при себе си.
— Ба! И няколко хиляди не са в състояние да превземат Чиуауа. Индианците не са способни да завземат някой град, още по-малко пък с големина и брой на населението като нашия.
— Но могат да се промъкнат потайно.
— Какво ли значение има! — пренебрежително дигна рамене комендантът.
— Ох, а кой Ви гарантира, че Хуарес вече не се намира в града с апачите си? Тук той има многобройни привърженици. В този момент се намеси полковник Ларамел:
— Моите уважения към Вашата новина, сеньорита, но дори и Хуарес да е вече в града, достатъчна е само една моя заповед и моите червени панталонковци ще сметат и него и привържениците му.
— Опитайте все пак! — прозвуча в същия миг откъм вратата. Там бе застанал облечен в мексиканска носия мъж, чието лице не будеше съмнение в индианския му произход. Очите му се взираха пронизващо в компанията, а на устните играеше ядовита усмивка.
— Я гледай ти! Кой пък се осмели да влезе! — запита комендантът. — Кой сте вие?
— Хуарес, президентът на Мексико — обяви човекът просто.
— Diable! — подскочи полковник Ларамел и изтегли сабята си. Да, той е! Виждал съм портрета му. Заловете го!
— Сеньорес, предайте се доброволно! Съпротивата няма да помогне — заповяда зловещо запотекът.
— Глупости! Хванете го!
С този възглас Ларамел се втурна към Хуарес. Онзи отстъпи встрани, така че да могат да видят какво има зад гърба си.
— Напред! — изкомандва той.
Едва бе дадена командата и залата вече се бе изпълнила с апачи. Преди офицерите да се опомнят, бяха така притиснати между червенокожите, че за съпротива не можеше и да се мисли. Всеки един за миг беше измъкнат от останалите и се намери между четири или пет червенокожи. Мигновено му бе изтръгнато оръжието, а малко по-късно всички лежаха на пода вързани и със запушени уста.
— Сеньор Стернау! — извика Хуарес.
Повиканият влезе. Когато Ларамел го видя, надигна се както бе вързан и изпусна през носа едно яростно сумтене. Да можеше да си отвори устата, какви ли бесни проклятия щеше да избълва.
— Оставете ми десет души! — каза Хуарес на Стернау. — На мен са достатъчни, а вие се отправете с останалите към караулното и заловете намиращите се там французи! Но нека преди това видим какво ще правим с тази девойка.
Той се обърна сетне със смръщено лице към Емилия, избутана в най-отдалечения ъгъл, привидно обладана от голям страх:
— Долових някои ваши думи. Коя сте?
Емилия премълча, сякаш изпаднала в най-дълбоко смущение.
— Отговорете! — тросна се той.
— Наричат ме Емилия — отговори девойката с пресипнал като от страх глас.
— Сеньорита Емилия? А-а много добре ми е познато това име. — рече Хуарес с блеснал от задоволство поглед. — Вие сте ми навредила повече от цяла бригада французи. Ще се постарая да ви направя безвредна. Къде са намира жилището ви?
На Strada del Emyrado.
— Хората ми ще претърсят внимателно това жилище. Открият ли нещо предателско, ще наредя да Ви обесят като първия срещнат шпионин. Сеньор Стернау, вземете тая фуста с Вас. Да бъде вързана и държана под най-строго наблюдение, докато реша какво ще правя с нея!
Стернау смъкна ласото си и го омота и стегна около Емилия, създавайки впечатление, че я връзва истински.