Выбрать главу

— Но от какво живеехте?

— Отначало от корени, плодове и яйца. Намирахме и миди, които ядяхме като стриди. По-късно изготвихме мрежи и въдици, за да ловим риба. Вождовете изработиха стрели и лъкове, с които убиваха птици. Един вид заек, който се въдеше в големи количества на острова, ние буквално развъждахме, осигурявайки си варено и печено.

— Варено и печено? Мислех, че Ландола не ви е оставил дори и огниво.

— О, огън имахме скоро, Стернау е пребродил много страни, чийто обитатели добиват огън с помощта на две парчета дърво. Но ние трябваше да бъдем много пестеливи, понеже се налагаше да икономисваме запасите си.

— А как стояха нещата с дрехите?

— Нашите се бяха съсипали на кораба, а на мъжете даже наполовина изгнили. Трябваше да си служим със заешки кожи, които се научихме да апретираме. Жилищата ни бяха крайно прости — землянки с отвори вместо прозорци. Несемейните се хранеха при двете съпружески двойки. Бяха при тях на храна, макар и не на квартира.

— При двете съпружески двойки? — попита графът. — Ах, да, да, разбирам — добави той усмихнато. — Храбрецът Мечешко сърце е взел Каря, дъщерята на мищеките, за жена. При индианците женитбата не се нуждае от кой знае какви формалности. Но как стоеше въпросът с другата съпружеска двойка?

Тя помълча известно време и ако някой би могъл да надникне зад воалите, щеше да забележи как по лицето й се разля гъста червенина. Сетне поде колебливо:

— Ох, уважаеми сеньор, помислете за нашето положение! Захвърлени на произвола, разчитащи единствено на себе си, за дълги години без каквато и да е надежда за спасение! А аз и моят Антонио толкова се обичахме. Решихме да станем мъж и жена и другите ни дадоха пълно право. При това непрекъснато мислехме, че ако някога имаме щастието да добием свободата си, ще ни благослови ръка на свещеник. Дали ще видя пак спътниците си по несрета! Как ли са се изплашили, след като заминах и не се върнах!

— Тъкмо как си напуснала острова съм любопитен да узная.

— О, беше нещо толкова трагично и ужасно, че изобщо не съм в състояние да го опиша. Да, още настръхвам, като си помисля.

Тежка въздишка приповдигна гърдите на Ема и въпреки воалите и широките дрехи, Фернандо забеляза, че по фигурата й премина трепет.

— Разказвай, Ема! — помоли той, — Макар и спомените да ти навяват страх, все пак трябва да го науча. Това, което аз преживях, няма да е по-малко ужасно.

— Най-сетне успяхме да отгледаме такива здрави и дълги дървета, че вече можехме да мислим за построяване на сал. Ах, много мъки ни костваше, докато се справим с пашите примитивни инструменти. Но стана достатъчно голям да побере и нас, и провизиите. Бяхме го съоръжили с кормило и мачта, а от заешки кожи бяхме изготвили платно. Най-после той лежеше край брега готов за отплаване и ние смятахме да рискуваме да прекосим прибоя, който бушуваше около острова и при най-спокойно време. Но ето че през нощта преди отплаването ме събуди вой. Ослушах се. Беше връхлетяла буря. Сетих се за припасите, които се намираха на сала, а исках да видя дали и той е достатъчно здраво прикрепен към сушата. Тъй като другите бяха работили много през деня, не ми се щеше да ги събуждам и отидох сама на брега. Видях, че салът се повдига и спуска от надигналите се вълни. Въжето, с което бе вързан, беше усукано от ивици кожа. Имаше голяма вероятност да се скъса, понеже заешката кожа не е жилава. На сала лежеше още едно такова въже. Впуснах се да го взема, за да подсигуря съоръжението ни с две въжета, но едва застанах върху стеблата, една огромна вълна се втурна, връхлетя сала и го откъсна. В следващия миг вече летях навън в бурното море. Свлякох се от ужас и загубих съзнание.

— По-нататък, по нататък — помоли старецът.

— Какво се е случило в началото, не зная. Още по-малко мога да кажа как е преминал салът през коралови пръстен.

— Това е лесно обяснимо. Морето се е покачило толкова високо, че скалите вече не са се подавали и не са представлявали препятствие.

— Като в сън чувах морето да реве около мен, като в сън долавях тътнежите на бурята и виждах светкавиците да прорязват нощта. Когато най-сетне дойдох в пълно съзнание, слънцето грееше, дъждът бе престанал, а морето бе започнало да се успокоява. Сега беше жизнено важен въпрос, дали припасите са все още налице. Бяха тук, вълните не ги бяха отнесли. Как се е противопоставял салът на този ураган не знаех, но наоколо беше само вода. Накъде се намираше островът? Какво да правя? Е, заплаках и се молих часове наред, докато настъпи нощта. Плаках и се молих тая нощ и през следния ден, но това не ме върна обратно на острова. Най-после от вълнение и изтощение потънах в дълбок сън. Когато се пробудих, бях загубила представа за времето, защото не знаех колко дълго бях лежала така. Сега помислих за онова, за което трябваше да се сетя най-напред.