— Напред!
Двеста срещу петдесет — не е за чудене, че за миг бяха надвити.
— Защо стреля? — попита Стернау Унгер.
— Не чу ли какво разказа оня?! — гневеше се Гърмящата стрела.
— Не. Бях при конете и се върнах тъкмо, когато прозвуча първият ти изстрел. После дадох командата.
— Е, тогава нека ти кажа, че тези негодяи десетократно заслужават смъртта си. Нападнали са хасиендата дел Ерина и тикнали моя тъст в зимника.
Траперът трепереше от гняв. Стернау се изплаши.
— Вярно ли?
— Да. Главатарят на негодниците го разказа.
— Значи това е разбойническа банда? Мислех че са хора на Кортейо.
— И си е така. Кортейо е нападнал хасиендата и е наредил да я плячкосат, а дъщеря му пък заповядала да затворят Арбелец и да оставят старият човек да умре от глад.
— Боже мой, каква вест! Но за това после. Нека по-напред проверим дали тези хора са добре вързани.
През цялото това време, Хуарес стоеше безмълвно облегнат на ствола на едно дърво. Наблюдаваше мълчаливо как хората му претърсват победените. Мнозина от тях бяха ранени. Един тежко ранен простенваше, колчем го докосваха, поглеждаше със стъклен поглед онзи който го държеше невъзмутимо и хриптеше:
— Ох, ох, това е лицето на хасиендерото.
— Какво казва този човек? — осведоми се Хуарес.
— Говори за лицето на хасиендерото. — доложи запитаният мексиканец.
— Това е онзи, който е затворил моя тъст — добави Унгер.
— А-а, Мечешко сърце спомена — намеси се и Стернау. — Имало някакъв, който твърдял, че постоянно му се привижда лицето на стария хасиендеро. Трябва да е този човек.
— Той е. — потвърди апачът.
— Опитайте да му запазите живота! Може би ще узнаем нещо от него. Как е ранен?
— Получил е куршум в гърдите.
— Покажи! — Стернау се наведе към човека и разкопча жилетката и ризата. След кратък преглед обяви — Няма спасение!
— Не! — изхърка раненият в полусъзнание. — Ох, това лице! Физиономията му изразяваше угнетителен ужас. След няколко мига отвори очи. Погледът му падна на лежащия до него капитане.
— Мъртъв! Също мъртъв! — изгъргори. — Ох, писмото! Кой ще се погрижи за писмото?
— Какво писмо? — запита Стернау.
— До Кортейо — прозвуча, като от устата на удавник.
— Къде е Кортейо?
— Край… край… край Сан Хуан.
— А писмото?
Огънят осветяваше умиращия. Страните му бяха бледо-жълти. Мълчеше. Не бе в състояние да даде отговор. Стернау го разтърси и викна силно:
— Писмото. Къде е?
Човекът отвори бавно очи.
— В ботуша.
— В чий ботуш?
Запитаният затвори очи. Никакво раздрусване, никакви въпроси не помагаха. От устата му бликна кръв. Изглежда вече щеше да издъхне, но внезапно виталните сили се върнаха още веднъж в него. Понадигна се и извика изпълнен със страх:
— Господи… Господи… прости! …Аз… на тях… нали вода… вода… вода и… хляб давах!
Сетне падна възнак. Беше покойник.
— Какво ли искаше да каже? — попита Мариано след известна пауза мълчание.
— Кой знае! Ще отнесе тайната в гроба си. — обади се Антон Унгер.
— Може би не? — рече Стернау. — Съвестта го заставаше да вижда лицето на затворника, и за да я успокои, каза, че му е давал вода и хляб. Сеньор Арбелец е бил хвърлен в зимника. Този мъртвец може би го е снабдявал с провизии. Заслужавало си е да го пощадим. За съжаление, сега е твърде късно.
— Но каква беше тая работа с писмото? — попита Хуарес.
— Някакво писмо до Кортейо. — отговори Стернау. — Той се намира при Рио Сан Хуан, за да залови лорд Дридън. Тези хора са имали задача да го открият и му предадат едно писмо.
— От кого?
— Вероятно от дъщеря му, която е в хасиендата.
— Значи е пъхнато в някой ботуш, но в чий?
— При всички случаи, трябва да търсим у капитана. Той беше предводителят и следователно се предполага на него да са поверили писмо.
От трупа на споменатия бяха събути ботушите и в кончовата на единия се намери писмото на Хосефа.
— Ето, сеньор! — подаде го Стернау на Хуарес. — Четете! Хуарес разгърна листа и приближи до огъня. След като го бе прегледал набързо, забеляза:
— Сеньорес, длъжен съм да сведа до вниманието Ви тези редове. Слушайте! — Той го прочете гласно, след което каза: — Това писмо трябва да бъде съхранено. То съдържа признание за тежки престъпления. Всичко ни е ясно, всичко. Но сега какво да правим?