— А сега най-напред оръжия! — посъветва Фернандо.
— Да зная какви! — обади се ликуващо Ема. — Преди малко султанът донесе два револвера, две двуцевни пушки и необходимите патрони. Прибра всичко в онзи сандък там.
Сандъкът бе отворен и оръжията извадени. Към тях графът прибави няколко великолепни ятагана и три саби с инкрустирани ръкохватки, които сигурно имаха висока цена.
— Сега да отворим и другите сандъци и кошници и да видим къде се намират парите — рече Фернандо. — Ще имаме нужда от тях.
— Знам всичко кое къде е — каза Ема. — Той днес ми показа съкровищата си.
— Има ли злато?
— Да. Сандъкът там изглежда е пълен.
— А сребро?
— Намира се в трите сандъка, разположени един до друг. Той има и скъпоценни камъни и бижута.
— А-а, виж това е по-добре. Та нали е напълно възможно да наемем кораб, ако трябва дори да закупим и да отидем при вашите приятели па острова, а за тая цел ще са ни нужни пари. — Докато снемаше въжетата от посочените сандъци, запита: — Къде се намират скъпоценностите?
— В средния сандък, тук; има няколко ковчежета и кутии. Среброто, което откриха, се състоеше най-вече в мариятерезиенталери, а златото в испански дублони, английски гвинеи и френски наполеони. А бижутата, лежащи скрити тук, без да допринасят някаква видима полза, бяха на стойност няколко милиона. Понеже заемаха най-малко място, като се има предвид цената им, бяха присвоени всичките. Но от талерите графът взе само толкова, колкото смяташе, че ще са му необходими за из път, тъй като племената, с които щеше да влиза в досег, не признаваха друго за плащане. Останалото можеше да се състои от злато. Имаше в наличност достатъчно торбички за да наместят всичко. Към тези неща добавиха и една купчина скъпи покривки и килими, както и няколко изящни лули и тютюн.
След това двамата мъже започнаха да посят багажа за товарене при навеса с камилите, докато Ема остана на пост при султана. Пренасянето на плячкосаните предмети отне доста време, понеже трябваше да бъдат предпазливи и да избягват и най-лекия шум. Необходимо беше също така да се потърсят водни мехове и няколко торби за провизии, които щяха да бъдат закупени пътем и вече минаваше полунощ, когато Ема чу най-сетне, че могат да потеглят.
— Какви ли мисли се въртят сега из главата на Ахмед? — ухили се Фернандо. — Трябва да кипи от ярост. Горко ни, ако ни догони!
— Мислите ли, че може да ни догони? — запита Ема страхливо.
— Не вярвам, защото ще отмъкнем най-добрите му камили, а привечер ще сме оставили зад гърба си границата на султанството и неговата власт. Наистина е възможно да ни екстрадират, но ние ще се погрижим да си осигурим закрилник, аббан. Ха, хрумна ми една идея! Знаете ли, Миндрело, къде ще намерим най-добрия, най-верния и жертвоготовен аббан?
— Е?
— В тукашния затвор.
— Някой затворник? Ще може ли той да ни закриля? — Докато е затворник, разбира се, не. Но освободим ли го, благодарността му няма да знае граници.
— Ама разполагаме ли с време за тая цел?
— Ще се наложи да жертваме само половин час. Елате, Миндрело! Сеньората нека остане тук още малко на пост!
Миндрело изчезна с испанеца. При мекотата на обувките, които се носят в онези местности и които отмъкнаха от запасите на султана, не им бе трудно да вървят безшумно. Достигнаха вратата на затвора, без да бъдат забелязани. Стражът се бе облегнал на другия ъгъл, отдаден очевидно на дълбок размисъл.
— Ще го вържем и ще му запушим устата като на другите. — прошепна мексиканецът.
— С какво, дон Фернандо? — попита Миндрело. — Имате ли още въжета?
— Не, но с ножовете ще налепим на ленти дрехите му.
— Това ще направя аз, докато вие го държите.
— Добре. Значи напред!
С няколко бързи крачки застанаха пред човека. Преди да е успял да каже и дума, гърлото му бе здраво стегнато, а няколко мига по-късно лежеше вързан на земята с топка парцали в устата. Пазачът беше въоръжен само с тояга. Вратата на затвора нямаше ключалка, а две резета, които графът издърпа. При отварянето й ги лъхна ужасяваща воня. Затворниците се разбудиха и веригите им задрънчаха.
— Остани пред вратата на пост, за да не ме изненада някой! — каза Фернандо на испанеца, влезе и дръпна вратата след себе си.
В помещението зацари тишина на очакване. Хората бяха чули, че някой дойде, а при известната жестокост на султана, визитата можеше да носи смъртта на онзи, когото касаеше.
— Има ли някой свободен сомалиец тук? — запита графът.
— Да. — обадиха се два гласа.
— Значи двама сомалийци. От кое племе?
— От племето сареб, ние сме баща и син: Абу Мурад и Мурад Хамсади. — поясни единият.