— Добре, сега трябва да ме последвате без да вдигате шум. Колкото сте по-покорни, толкова по-добре за вас. Подчинението ще ви донесе свободата.
Фернандо измъкна гаечния ключ, който бе взел със себе си и пристъпи да освободи онзи, с когото бе разговарял от приковаващите го към зида вериги. Прангите на ръцете и краката обаче не му сне.
— Къде е другият? — попита сетне. Въпросният се обади и въпреки че поради царящата тъмнина можеше да се работи опипом, скоро и той бе освободен.
— Сега излизайте! — нареди графът.
Пред вратата двамата бяха принудени да спрат, докато Фернандо пренесе стража с помощта на спътника си във вътрешността и тикна отново резетата. После ги отведоха на известно разстояние, за да нямат възможност останалите затворници да доловят нещо от разговора. Старият каза:
— Говорете тихо, така че само ние двамата да ви чуваме. Защо сте затворени?
— Ние сме мирни хора — отговори Абу Мурад, — ала султанът заповяда да ни заловят, защото някой от нашето племе му откраднал един кон.
— От колко време сте затворени?
— От две години.
— Ужасно! Искате ли да бъдете отново свободни?
— Сърцето ни копнее да се вирнем при близките ни. Но кой си ти, о, ефенди, дошъл така тайнствено да ни разпитва?
— Понеже сте свободни сомалийци, ще ви се доверя. Аз и моят другар също бяхме затворници като вас, но надхитрихме султана и сега ще бягаме. Искаме да поемем по най-краткия път към морето и имаме нужда от водач, който да бъде и наш аббан. На морския бряг ние ще получим сребро, с което ще му заплатим. Ако искате да бъдете наши водачи и закрилници ще ви освободим от веригите и ще ви вземем с нас. Отговаряйте бързо, защото нямам време за губене!
— Ефенди, вземи ни с теб! — помолиха те.
— Добре! Ще се закълнете ли да защитавате мен и двамата ми спътници от вашите хора и от всякакви врагове?
— Заклеваме се!
— В името на Аллах и Пророка?
— В името на Аллах, Пророка и всички свети Халифи!
Е, тъй като сомалийците положиха тази клетва, която никой благочестив мохамеданин не нарушава, бяха освободени и от останалите окови. Те побързаха с испанеца към яхъра, а Фернандо се върна при Ема. Тя се зарадва и успокои, когато го видя да идва. Той я накара да вдигне високо косата си и върза около главата й като тюрбан парче фин индийски воал, така, че спокойно би могла да мине за юноша. Сетне графът подбра две кремъклийки, барут, куршуми, дрехи, ножове и ятагани за двамата сомалийци. Оставаше единствено да се намери верният ключ за портата. Харар имаше пет врати. И понеже към всеки ключ висете ламаринка с номер, нямаше начин графът да се обърка и вземе погрешен. Чак сега можеше да се отдалечи. Нарами багажа и помоли Ема да го последва. Когато стигнаха при навеса, двамата сомалийци ги чакаха с нетърпение.
— Ето ви дрехи, оръжия, барут и куршуми — рече графът. — Обличайте се бързо! Двата килима са за вашите камили, които ще набавим отвън. И побързайте, че времето напредна!
— Ефенди, — отвърна Абу Мурад — ние не те познаваме, но нашият живот е като твой; той ти принадлежи. На вас са ни известни всички пътища и ще те отведем до морето, без всякакви опасения за преследвачи. Ти няма да ни плащаш, защото ни даде свободата, която е много по-ценна от всичкото злато и сребро.
— Твоята реч е реч на благодарен човек. При това положение няма да ви платя, но ще ви направя подарък — ценен колкото верността, която искате да ни окажете. Ние разполагаме с четири камили, три от тях ще ни носят, а четвъртата е предназначена за багажа. По-младият ми другар наистина не е жена, но тъй като така и така имаме в наличност атуша, той ще я ползва. Ще излезем през портата, която води към Гафра. Вие двамата ще вървите край нас, давайки вид, че сте наши слуги. При портата аз ще се представя за султана. Ето и ключа. Ти ще я отключиш и отвън отново ще я заключиш. Засега това е всичко, което се иска от вас. Напред!
Камилите бяха възседнати к ездата започна… Когато достигнаха портата, вратарят спеше. Сомалиецът отключи и този шум го разбуди. Той приближи бързо, нарамил тоягата — символ на заемания пост. Тъй като нямаше време да запали светлина, не успя да разпознае ездачите.
— Кои сте вие? — запита той. — Стой! Без разрешение на султана никой няма право да минава през портата. Забранявам ви да отваряте!
— Какво си позволяваш, кучешки син! — ревна Фернандо, правейки опит да имитира гласа на владетеля. — Не знаеше ли, че ще яздя до бащата на моята жена? Или не можеш да познаеш господаря си? Утре ще има да ми пълзиш в прахта, син на чакал!