Сайла, наброяваща по онова време около четири хиляди жители, се състоеше може би от дузина големи, варосани в бяло, каменни къщи и няколко стотици колиби, издигнати от най-прости строителни материали. Изградените от коралови отломъци и кал градски стени нямаха нито бойници, нито топове и на много места бяха порутени. И понеже градът бе разположен на нисък пясъчен нанос, видът му откъм морето в никой случай не можеше да се нарече импозантен. Но въпреки това той господстваше над всички селища от околността заедно с пялото крайбрежие и беше сборен пункт и цел на многобройните кервани, които идваха от вътрешноста или заминаваха оттук да пласират стоките си към отдалечени от морето области.
От горната палуба на брига моряците забелязаха много хора, камили и коне, лагеруващи край града. Вероятно бяха пристигнали търговски кервани и това даде на капитана приятната надежда, че ще успее да направи тук добър гешефт. След като котвата бе спусната, приближи една лодка и на борда се качи един арабин, който всячески се стараеше да си придаде достолепно държане. Това беше пристанищният инспектор. Той поиска да види корабните документи, за да ги представи на валията, тъй като от него зависеше разрешението за приставане. Между другото запита и откъде идва корабът, какъв е товарът му и дали е срещнал съд с бягащи роби. Капитанът му връчи документите и даде чрез преводача поисканата информация. Инспекторът изглежда остана доволен и се отдалечи. Върна се чак след няколко часа м извести, че валията е дал позволение за престой и занимаване с търговия, но очаква да се плати обичайния налог, както и един хубав подарък за него.
— Валията — продължи той — ще ви прати няколко войника да ви закрилят от всякакви опасности. Тези войници ще се водят при вас на заплата и храна.
— Нямаме нужда от войници — отвърна капитан Вагнер.
— Ако попаднем в опасност, те няма да съумеят да ни защитят.
— О, те са много храбри! — увери пристанищният инспектор.
— Не вярвам, защото наблюдавах тъкмо обратното. Те са арогантни, безразсъдни и биха допринесли повече вреда, отколкото закрила.
— Как можеш да ги познаваш, като ми каза, че никога не си бил тук!
— Скоро ще узнаеш откъде ги познавам. Стига само да поговоря с валията и ще му докажа, че умея сам да се защитавам.
Инспекторът на пристанището бе угостен, получи бакшиш, от който изглежда остана доволен и се върна в града да докладва на валията.
Доста по-късно откъм северната врата, водеща към морето, се зададе въоръжен отряд, сред който се забелязваше една носилка. От нея изпълзя някакъв мъж в богато облекло и се качи с хората си на няколко лодки. Загребаха към брига. Когато достигнаха на разстояние, достатъчно за провеждане на разговор, предводителят нареди да спрат, извиси ръст да се види цялата му фигура и се провикна:
— Защо си искал да говориш с мен? Аз трябва да пратя войници на твоя кораб, за да го охраняват.
— Кой си ти, че се осмеляваш да изискваш подчинение от нас?
— Аз съм хаджи Шамаркай, управителят на този град, комуто са длъжни да се подчиняват всички, които се намират тук.
— Ако ти си валията, ела горе, за да мога да говоря с теб!
— Слез ти, аз съм по-високопоставен от теб!
— Не дойдеш ли, няма да има и търговия!
Това не се понрави на арабския чиновник; та нали по тоя начин щеше да му се изплъзне възприетият налог. Той се посъветва с хората си, след което се обади:
— Действията ти са подозрителни и не мога да ти се доверя.
— Давам дума, че нищо лошо няма да ти се случи.
— И ще мога да напусна кораба, когато пожелая?
— Да.
— Б такъв случай ще помисля дали да дойда.
— Помисли. Давам ти две минути време. След изтичането на този срок вдигам платна.
Валията отново започна да се съветва. Когато двете минути минаха, Вагнер даде заповед за вдигане на котва. Дрънченето на веригата реши нещата. Валията разбра, че чужденецът не се шегува и дойде на борда, когато бе спусната бордовата стълбичка. Огледа с мрачен поглед присъстващия екипаж и като преброи всичко на всичко само четиридесет души, запита, без да е поздравил:
— Това ли са всичките ти хора?
— Да. — отвърна Вагнер кратко.
— И с толкова малко дръзваш да ми се противопоставяш?
— Както видя, мога да си го позволя. Ние сме немци, а един-единствен немец като нищо се наема с двайсетима от твоите хора.
Тези горди думи наистина бяха доста самомнително изговорени, ала произведоха нужния ефект. Чиновникът се остави да го поведат към задната палуба, където се настани на един килим. Срещу него седна капитанът, отдясно застана кормчията, отляво преводачът. Половината екипаж стоеше наблизо, докато останалите наблюдаваха лодките. Двамата преговарящи се огледаха изпитателно. Обветреното лице на капитана, с неговите порядъчни черти, приятно контрастираше с лукавата физиономия на валията. Последният вече беше на години, ала въпреки леката отсянка на достопочтеност, която не можеше да му се отрече, голям ущърб на външния му вид нанасяше сладникаво-тържественото притворство, присъщо за арабите от крайбрежието. Едва след време той започна разговора: