— Дойдох да ти подиря сметка. Ти се осмели да се мериш с моите войници и ще изтърпиш наказанието си.
— Заблуждаваш се! — отвърна немецът. — Ти последва волята ми и се яви. С приемането на войниците ти означаваше да те призная за свой господар. Не знаеш ли, че за един капитан е позор, корабът му да бъде окупиран от чужденци?
— Желанието е само да се провери дали не са при теб избягалите роби.
— Толкова ли ценни бяха робите ти?
— Те не принадлежаха на мен.
— Я гледай! Ами, че на кого тогава? Трябва да държиш много на човека, чието притежание са били!
— Принадлежаха на султана на Харар.
— Ха! Значи са били хора без стойност — отсъди капитанът пренебрежително.
— Не е тъй. Били са двама бели християни и една млада, красива християнка, великолепна като планинските върхове в утринта зора.
С разкритието си за избягалите бели роби хаджи Шамаркак захвана една голяма непредпазливост, понеже веднага привлече вниманието на капитана. Бели християни, значи европейци! По всяка вероятност се касаеше за някаква подлост. Ето защо Вагнер попита:
— Знаеш ли от коя страна са били онези мъже?
— Да. Хората я наричат Исбанье. Следователно Испания. Предположението на Вагнер се потвърди.
— А робинята откъде беше? — продължи да пита.
— Султанът не знае.
— Какъв език говореше?
— Същият като на единия от затворниците. Те вързали султана и ограбили хазната. Отмъкнали по-нататък неговите камили и избягали с двама сомалийци, които сигурно са техни водачи и закрилници. На другото утро слугите намерили султан Ахмед и го освободили от въжетата.
— И той какво е предприел?
— Веднага изпратил много войни да ги преследват.
— В каква посока?
— Към морския бряг, тъй като бегълците нямат друга възможност да се изплъзнат, освен с кораб, а къде другаде ще го намерят, освен по крайбрежието. Цялата брегова ивица е заета. Султанът изпратил везира си към Бербера, а самият той дойде при мен в Сайла. Той е могъщ и ще не ще, човек трябва да прави каквото поиска, иначе ще отмъсти.
— Голямо ли е отмъкнатото съкровище?
— Много злато, красиви дрехи и скъпоценни камъни на стойност много милиони. Човек може да купи цяла страна с тях.
— В такъв случай робите сигурно са избягали!
— Не. Те наистина отвлекли най-добрите и бързи камили и вследствие на това стигнали брега преди преследвачите си, но ние знаем, че в последно време не се е появявал нито един чуждоземен кораб. Тия дни духаше силен южен вятър, който е толкова опасен тук, че всеки кораб трябва да отбягва нашето море. Освен това повечето мои кораби са разпратени да патрулират. Те ще срещнат бегълците, ако са намерили или още търсят плавателен съд.
Вагнер сведе замислено поглед. През главата му нахлу порой мисли. Двамата мъже бяха испанци, най-вероятно и момичето. Как бяха попаднали в ръцете на султана на Харар, прословут с жестокостта си? Сигурно бяха безогледно дръзки и съобразителни мъже. Навярно се намираха в тежко положение, но може би имаше начин да им се помогне. Като християнин и почтен немец капитанът сметна за свой дълг да направи нещо за тях. По тая причина запита равнодушно:
— И вие не можахте да узнаете нищичко за тях? Не сте открили никаква следа?
Лицето на валията прие злорад израз, очите му блеснаха коварно и с диво доволство отвърна:
— Намерихме не следа, а нещо по-добро.
— Какво?
— Първо кажи, че робите не са при теб!
— Не са. Досега не знаех нищо за тях.
— Исках да кажа, че заловихме единия от двамата сомалийци, служили за водачи на бегълците.
— Хайде, бе!
— Да. Аз разпръснах воините си да претърсят цялата крайбрежна територия. В близост до планината Елмес, там, където се снижава към морето, пленили един млад сомалиец. Те го изненадали, когато си отпочивал край един извор. Той не намерил време да избяга и бил заловен, но въпреки това се бранил като шейтан и дори наранил няколко мои бойци. Те го разпитвали, ала той не отговарял. А и когато ми го доведоха тук продължава да мълчи.
— Следователно не знае нищо за бегълците!