Капитанът даде на кормчията Хинриксен необходимите заповеди и отиде в каютата си. Там имаше да свърши две неща. Първо облече парадната си униформа и накачи по себе си цял арсенал оръжия, понеже искаше да направи впечатление на знатния мъж. И второ, той притежаваше един арабски речник, който си бе набавил, за да контролира донякъде преводача. Сега го разлисти, мърморейки си полугласно:
— Ама и кой да ти го разбере тоя език? Сега трябва да се мъча и лутам, да събирам думите една подир друга. И как ли всъщност се казва «аз»? Аха, ето го! Азе ана. Ами «съм»? Това не го намирам, но тук е написано ейда, което значи «също». А нассрани означава християнин. Следователно ако кажа:
«Ана ейда нассрани», то ще има смисъла: «Аз също християнин» и сомалиецът веднага ще се сети, че възнамерявам да спася и него, и другите. Така ще се обнадежди. Добре де, ами «надежда» как ли е? Тук е записано: амел. Ако изобщо е възможно да го освободя, то ще стане само през нощта. Хм! Ето ти как е и полунощ — носф еллеел. Така, него ще запиша отдолу, въпреки че ми е трудно да прерисувам тези арабски букви. Вагнер взе едно малко листче и написа отдясно наляво: «Ана ейда нассрани… амел… носф еллеел.» — Тъй — промърмори той доволен. — В свободен превод това означава: «Аз също съм християнин, имай надежда, ще дойда в полунощ!» в случай, че ми се удаде да бутна скришно бележката на човека, той ще ме разбере. Вагнер, Вагнер, само да знаеше твоят старец вкъщи в какъв опасен роман се забъркваш, за да освободиш една дивно красива робиня! Е, най-важното е човек да има добро сърце, порядъчен ум и чифт свестни юмруци!
Капитанът нави бележката на малко ролце, мушна я в джоба си и се върна на палубата, където го очакваше валията. По-скоро приятел, отколкото подчинен, Хинриксен се обърна към него загрижено:
— Отправяте се към голяма опасност. Какво да правим, ако ви задържат?
— Сигурно няма да го сторят! Валията се закле, а един мохамеданин никога не нарушава клетвата си.
— Е, добре. Смятам, че до час и половина визитата ще е приключила. Не се ли върнете в рамките на два часа, започвам за обстрелвам града.
— Тъкмо това щях да ви кажа и аз.
— Няма ли да вземете ескорт?
— Не. Вярно, че в Ориента се казва: «Колкото е по-голяма свитата, толкова е по-знатен човекът», но от друга страна нехранимайковците могат да си помислят, че се страхувам. Впрочем на вас тук хората ще са по-необходими отколкото на мен. Наистина ще можете да продавате едва след завръщането ми, тъй като преводачът ще бъде с мен.
След като даде още някое и друго напътствие, капитан Вагнер слезе с валията и преводача в лодката. Скоро бяха на сушата. Пред северната порта чакаше носилката, с която беше пристигнал валията. Но, за да не оскърби госта си, той се отказа от нея и тръгна редом с него по невзрачните улички на града. Навсякъде се бяха стълпили хора и оглеждаха любопитно чужденеца. Те виждаха по богатото облекло, че той е командирът на кораба.
Когато валията и спътникът му стигнаха постройката, в която живееше, хаджи Шамакрай отведе немеца в една стая, където освен няколкото килима се мъдреше и някаква вещ, наподобяваща стол. Вагнер се настани на нея. Арабинът заповяда да донесат чибуци и кафета. Той изглежда възнамеряваше да се отдаде безметежно на тези наслаждения, ала немецът запита:
— Кога ще мога да разговарям със султана?
Седнал на една рогозка, преводачът — на него също бяха поднесени лула и кафе — преведе въпроса.
— След като се отморим и когато на него му е угодно.
— Я гледай ти, значи когато на него му е угодно? В такъв случай желая час по-скоро да му стане угодно, защото иначе ще се разкайваш.
— Защо?
— Защото не се ли върна навреме, хората ми ще започнат да обстрелват града.
Попадението беше право в целта. Валията скочи като ужилен от килима, погледна нагоре да не би полетата пече да летят насам и изстена:
— В твоята страна трябва да има много решителни мъже. Потърпи малко! Ще отида при султана да му разкажа за теб.
С тия думи чиновникът се отдалечи. Преводачът поднесе чашата до устните си, изпразни я и погледна учудено немеца. Обслужващият ги негър напълни отново чашите и поднесе други лули до връщането на валията.
— Ела! — каза той. — Султан Ахмед те очаква. Влязоха в една голяма стая. В задната й част подът бе издишат и застлан със скъпи килими. Там седеше султанът и пушеше дълго наргиле. Той хвърли изпитателен поглед на капитана и се обърна сетне към преводача: