— Коленичи, робе, когато говоря с теб!
Той беше свикнал в Харар поданиците му да разговарят с него само легнали по корем и смяташе, че проявява особено благоволение, като позволява на човека само да коленичи.
Преводачът се подчини и застана на колене. Вагнер не разбра арабските думи, но ги свърза с раболепието на слугата си и го запита:
— Защо си на колене?
— Султанът заповяда.
— Тъй, тъй! А кой е твоят господар?
— Вие.
— Кому значи трябва да се подчиняваш?
— На вас.
— Е, аз ти заповядвам да станеш!
— Султанът ще нареди да ме убият.
— Я стига! Преди това аз вече да съм му теглил един куршум в главата. Стани! Ние останалите ще говорим седнали, а ти ще стоиш прав, което е напълно достатъчно уважение.
Преводачът се надигна, но отстъпи боязливо няколко крачки назад, та да не го стигне ножът на султана. Оня го изгледа с пламтящи очи, посегна към пояса си, където бяха затъкнати оръжията му и изсъска:
— Защо се изправи, кучешки син? Падай веднага на колене, докато камата ми не е пронизала тялото ти!
Преводачът погледна разтреперан немеца и пророни:
— Иска да ме намушка, ако не коленича.
— Кажи му, че моят куршум ще го улучи преди ножът му да те е досегнал.
При тези думи Вагнер измъкна револвера си и го насочи към главата на султана. Преводачът пребледня и от страх не можа да каже нищо.
— Какво рече тоя гяур? — обърна се грубо към него владетелят.
— Че преди да си изтеглил камата, куршумът му ще те е улучил. — гласеше отговорът.
Лицето на тиранина прие неописуем израз. По тоя начин още никой не се бе одързостявал да говори с него. Но държането на немеца беше толкова решително, че той свали ръката си от пояса и след кратка пауза нареди да се пита:
— Защо забраняваш на този мъж да коленичи пред мен?
— Защото е мой слуга, а не твой — отвърна капитанът.
— При това знаеш кой съм?
— Да, понеже трябваше да бъда отведен при султана на Харар.
— Е, погледни ме, аз съм този!
Той изговори думите така, сякаш очакваше немецът да се хвърли смирено в нозете му. Онзи обаче отвърна съвсем спокойно:
— А ти знаеш ли аз кой съм?
Ахмед метна смаян поглед на немеца.
— Ти си моряк, аз обаче съм султан на голяма държава! — каза накрая.
— Държавата ти не е кой знае колко голяма — рече Вагнер хладнокръвно. — Разговарял съм с по-велики и прочути мъже от теб. Ти си господар на роби. Къде по-славно е да си владетел на свободни мъже. Аз забраних на моя слуга да коленичи пред теб. Ти трябва да съблюдаваш тази моя повеля, ако не искаш насилствено да си спечеля уважение.
След това изказване, капитан Вагнер се настани удобно до султана и положи двата револвера пред себе си. Досега валията бе стоял до него. Той никога не би посмял да седне без специална покана толкова близо до тиранина. Но в този момент се почувства окуражен от примера на Вагнер и също се настани, макар и на известно разстояние от двамата. Шашардисан, султан Ахмед изгуби и ума, и дума. Немецът явно го бе впечатлил, отделно дето го плашеха двата револвера. По тия причини той се отмести неволно от него и подметна:
— Да беше в Харар, щях да заповядам да ти теглят ножа!
— А да беше ти в нашата страна, отдавна да си изгубил главата си! — отвърна Вагнер. — В страните, където слънцето залязва, има обичай да се отсичат главите на султаните, които не се харесват на народа.
Владетелят зяпна с уста и отвори широко очи, сякаш вече се намираше на дръвника.
— И ти си присъствал? — запита неволно.
— Не, защото не съм палач. Но, както виждам, ти пушиш, а аз не съм свикнал да се лишавам от онова, което се нрави на другите. Да донесат лула и за мен!
Никога през живота си преводачът не беше посредничил на подобен разговор. Отначало той се бе страхувал за себе си, ала безстрашното на немеца, под чиято закрила от секунда на секунда се чувстваше по-сигурен, приповдигна куража му. Затова преведе тая реч буквално, въпреки че би могъл да я облече в по-учтива форма. Валията плесна с ръце и заповяда на появилия се негър да донесе лули. Вагнер разпали своята, дръпна няколко пъти с наслада и едва сетне заговори на султана:
— Сега можеш да започваш. Да поговорим по нашата работа!
Думите прозвучаха така, сякаш той беше най-високопоставеният и знатният от тримата, който определя какво да се говори. Но въздействието на неговата личност и държане бе тъй силно, че Ахмед напразно потърси начин да го укори. Това бе причината да отвърне: