— Към кое племе принадлежиш? — продължи да пита пазачът.
— Аз съм свободен сомалиец.
— Жителите на Харар гледат с презрение на арабите и сомалийците, неоснователно разбира се, поради което вратарят заяви:
— Не мога да пусна някакъв си сомалиец. Ще бъда строго наказан, ако разваля рахата на султана заради един сомалиец.
— Ти наистина ще бъдеш наказан — отвърна Осман, — ако не съобщиш, че съм помолил да ми се отвори портата. Аз съм пратеник на емир Арафат.
Това изявление изглежда накара пазача да се замисли. Той знаеше, че сомалийският емир е предводител на търговски кервани и султанът винаги прави добри сделки с него. Ето причината да отвърне:
— Арафат? Тогава ще рискувам. Ще поверя портата на някой друг и лично ще отида да доложа за пристигането ти.
Едва сега Осман слезе от камилата и зачака да бъде пуснат. А пазачът остави своя помощник на портата и се упъти към палата на султана. Всъщност палат е доста силно казано. Прочутата столица — човек с пълно право би могъл да каже прочутата с лошата си слава — бе оградена от примитивни стени и имаше дължина половин час път и ширина едва ли и четвърт. Къщите наподобяваха каменни струпвания, а самият палат приличаше по-скоро на хамбар, отколкото на дом. Плътно до него се намираше едно съградено от груби камъни сводесто помещение, в което ден и нощ се чуваха да дрънчат вериги. Това беше градският затвор, в неговите дълбоки подземия никога не проникваше дневна светлина. Горко на затворника, установен там на местожителство! Той изобщо не получава от султана храна и вода, а дори и някой приятел и роднина да му носи ежедневно вода и обичайната там студена каша от просено брашно, пак му е писано да изгние с времето в собствената си мръсотия.
Тронът на владетеля — неограничен господар на живота и имуществото на своите поданици — представляваше проста дървена скамейка, като онези, които човек вижда у нас при най-бедните семейства. На нея той седеше по турски — или потънал в дълбок размисъл, или пък даваше прием, на който всеки присъстващ трепереше, защото и най-малкото влошаване на настроението на султана бе достатъчно да пролее кръвта на първия, който му падне.
И тази вечер Ахмед седеше на достолепието си място. Зад него по стената висяха стари фитилни пушки, саби, железни пранги за ръце и крака — символите на неговата неограничена власт. Пред него седеше везирът, редом с няколко мохамедански учени. На заден план клечеха по земята многобройни окаяни фигури, оковани във вериги. Всички те бяха роби и затворници. Султанът обичаше да декорира тронната си зала с такива нещастници, като знак за неговото могъщество и величие.
Странично от него стоеше един от тези живи за оплакване мъже, със синджира на китките и краката. Фигурата му бе висока и слаба, сгърбена повече от горест, отколкото от старост. Угасналият поглед и хлътналите страни свидетелстваха за глад и дълбоки душевни страдания. Единствената му дреха бе дълга риза, прокъсана на много места. Той изглежда току що бе говорил, защото всички погледи бяха отправени към него, също и очите на султана — зловещи и заплашителни, като на инквизиторски палач.
— Кучешки син! — кресна той на стария. — Лъжеш! Как може един християнски владетел да е по-велик и могъщ от един привърженик на Пророка? Какво са всичките твои крале пред Ахмед, султанът на Харар?
Очите на роба пробляснаха.
— Аз не бях крал, бях само един поданик, но един от най-благородните в нашата страна. И бях хиляди пъти по-богат и щастлив от теб. — Султанът разпери десетте си пръста. Тутакси от ъгъла изникна един от приближените му, нарамил тежка бамбукова сопа и нанесе на стария десет удара — такъв бе очевидно знакът. Робът не трепна. Изглежда бе привикнал на подобни обноски и ударите вече не му причиняваха болка.
— Няма ли да оттеглиш думите си?
— Не!
Владетелят заповяда да му нанесат петнадесет удара. След като заповедта бе изпълнена, той заговори:
— Аз ще ти докажа колко е голямо моето могъщество! Ти си едно християнско куче. Бях заповядал да се прекланяш пред Пророка, но досега ти не си го сторил. Днес ти повелявам за последен път. Ще се подчиниш ли, червей?
— Никога! — отвърна старият твърдо. — Ти ми отне свободата, можеш да ми вземеш и живота, но не и моята вяра. Как ще ми докажеш могъществото си? Точно тук то престава да съществува!
Ахмед сви постник и изрева яростно:
— Ще наредя да те хвърлят в най-дълбоката килия на зандана!
— Стори го! — рече робът, без да пада духом. — Аз искам да умра, копнея за смъртта. Тогава ще свършат моите страдания и ще намеря най-сетне мир и покой.