— В такъв случай ще ти дам съвета си: корабът, с който ще ги търсиш, трябва да е чуждоземен, да не събужда опасения у тях, но възможност европейски. На такъв съд испанците ще се доверят още щом го видят.
— Съветът ти е добър, но къде има друг такъв кораб освен твоя?
— О, той ще ти го предостави. — подметна хаджи Шамаркай, ухилен до уши от радост.
— Наистина ли ще го сториш? — запита тиранът.
— Ще го сторя, но поставям някои условия. Понеже нямам време за губене, товарът ми трябва да бъде продаден до довечера.
— Аз ще се погрижа това да стане. — заяви валията. — Обещах ти го и ще сдържа думата си.
— Аз самият ще купя от теб неща за всичкото злато и сребро, което имам в себе си. — врече се владетелят на Харар, който искаше час по-скоро да възвърне съкровищата си и красивата робиня. Какви са стоките ти?
Вагнер изброи с какво беше натоварен.
— Много добре, аз ще купя, валията ще купи и керваните ще купят. Имаш ли още условия?
— Да, от наградата, която си определил за залавянето на бегълците, не искам нищо за себе си. Нека всичко получи моят приятел Хаджи Шамаркай. Ти ще ми дадеш писмено обещание, което аз ще му подаря, веднага щом ги пипна.
При неговото великодушно «приятел» чиновникът бе готов едва ли не да му се овеси на шията. Султанът пък не можеше да проумее подобна безкористност.
— Правилно ли разбрах? Ти каза, че не желаеш нищо за себе си?
— Абсолютно нищо. Един обича лова, друг хазарта. А моята страст е да залавям бегълци. Радостта от улова ме възнаграждава предостатъчно. Мога ли сега да изкажа последното си условие?
— Кажи го!
— Трябва да видя пленения сомалиец. Двамата испанци сега ще изпратят неговия баща на разузнаване. Докато корабът ми плава край брега, аз ще го обследвам с далекогледа и няма начин да не го забележа. Бащата при всички случай ще прилича на сина. И при положение, че съм видял сина, веднага ще позная бащата.
— Аллах е велик, а твоята мъдрост колосална! — възкликна султанът. — Ти отгатна. Те много си приличат и по единия човек разпознава другия. Аз самият ще ти покажа затворника!
— Не бързай толкова, първо дай писменото си обещание!
— Ти ще ми подсказваш, а аз собственоръчно ще го напиша. Донесете пергамент, мастило, восък и перо! Ще пиша.
— Чакай малко! — спря го немецът. — Откъде ще вземеш кафето?
— Ще го пратя от Харар.
— Колко ще трае цялата тая работа?
— Като се има предвид времето, необходимо за пътуването ми дотам, получаване на кафето и пътя на кервана насам, значи до изтичането на една луна.
— Добре, тогава пиши!
Ахмед топна послушно перото и написа следната диктовка:
«Аз, Ахмед Бен султан Абубекр, емир и султан на султанство Харар, обещавам в името на Аллах и Пророка да изпратя тридесет товара хубаво кафе заедно с камилите, като дар на хаджи Шамаркай Бен Али Салеб — валия на град Сайла, не по-късно от изтичането на една луна, след като избягалите от мен хора попаднат във властта на капитан Вагнер.»
Той постави името си отдолу, свали печата, който висеше на врата му и натисна върху восъка.
— Така! Сега доволен ли си? — попита той.
— Да — отвърна Вагнер и обръщайки се към валията, добави: — Преди малко казах, че ще получиш този документ по-късно, но за да видиш, че говоря истината, ти го връчвам още сега.
Лицето на валията просия, той посегна с две ръце към пергамента и извика:
— Да, ти доказа, че си благороден мъж. Ти си мой приятел, ти си приятел над приятелите и благодетел над благодетелите! Кажи ми какво да сторя, за да възвелича името ти и прославя добротата ти!
— Не искам нищо друго, освен да удържиш обещанието си.
— Във връзка с продажбата на твоя товар? Ще го удържа. Незабавно ще издам заповед хората да купуват до вечерта само от тебе.
Хаджи Шамаркай се изправи и тръгна устремно. След излизането му, султанът остави лулата настрани и каза:
— Ела сега да ти покажа пленника!
— Как се казва?
— Мурад Хамсади.
Тиранинът закрачи напред и напусни стаята. Вагнер го последва. Поеха по един широк двор и навлязоха в друг по-тесен, който едва ли имаше и осем квадратни метра. Зидовете имаха височина около четири метра. С изключение на една тръстикова кошница, дворът беше празен.
— Тук е. — рече Ахмед. — Махни кошницата!
Вагнер го стори и за свой ужас видя пленника. Бяха изкопали дълбока яма, в която го бяха заровили така, че само главата му стърчеше над земята. Въпреки това той изглежда още се държеше и се намираше в съзнание, защото очите му погледнаха с безкрайна ненавист към султана и с гневно любопитство към немеца. Онзи бръкна незабелязано в джоба и извади известната бележка. Виждаше, че няма как да я даде на пленника, та нали му бе невъзможно да ползва ръцете си. Но вероятно би могъл да му покаже за миг написаното. Наистина беше трудно, тъй като освен султанът, присъстваше и преводачът. Независимо от това Вагнер реши да опита. Притисна я с палец в шепата си и я разви. Тя беше толкова малка, че се губеше в ръката му.