— Виждаш ли, че удържах думата си? — обърна се служителят към Вагнер, сочейки брега. — Ето ги, идват. Ако поддържаш добър ред, всичко ще върви много бързо.
Целият бряг бе зает с хора, които всячески се стараеха да се сдобият с превозни средства за пренасяне разменните стоки до борда. В близост до брига вече се навъртаха няколко лодки, но не смееха да приближат, тъй като валията и султанът все още бяха на палубата. Вярно, че изстрелът на кормчията най-напред ги бе изплашил, ала доверието им бързо се бе върнало, когато забелязаха как двамата господари безстрашно се отправиха към кораба.
— Кога ще можем да отплаваме? — запита Ахмед.
— Не знам точно. — отвърна Вагнер. — Трябва да се съобразявам с вятъра и прилива. Мога ли да изпратя вестител, ако през нощта задуха благоприятен бриз?
— Прати! Аз ще чакам и ще дам заповед на вратаря да го пропусне.
С тези думи Ахмед напусна с валията кораба и другите купувачи побързаха да дойдат насам. И от този момент настъпи глъч и оживление, каквото на борда още не бе виждано. При търговията по онези местности обикновено товарът се отнасяше на сушата, където възникваше истински пазар, често траещ доста дълго. Тук обаче всичко живо напираше към малката палуба със стремежа да се използва краткото време до вечерта. Преводачът имаше много работа, другите също и когато се мръкна и последният купувач бе напуснал брига доволен, кажи-речи целият екипаж бе пресипнал и при това порядъчно изморен. Но и сега не ги очакваше немалко труд докато смъкнат разменените стоки в трюма.
Хинриксен се упъти към кърмата, за първи път да поеме свободно дъх. Там се натъкна на капитана, който, привлечен насам от същото намерение, пушеше пура.
— Следобедът беше като никой друг! — рече кормчията.
— А навярно и нощта ще бъде като никоя друга. — подметна Вагнер. — Но засега нека оставим настрани тривиалните неща! Трябва да обсъдя с вас един друг въпрос.
— А-а! Значи отплаваме?
— Вие чел ли сте някой и друг роман?
— Хм! — изръмжа Хинриксен смутено. — Какъв все пак имате предвид?
— Е, безразлично какъв!
— По дяволите, точно такъв не съм чел!
— Значи изобщо никакъв?
— Хич никакъв! На борда кой ти мисли от работа за четене, а пък на сушата предпочитам кръчмата и добрата чаша. Четенето винаги ми причинява главоболие. Кратуната ми е с много деликатна направа.
— Много не й личи. — засмя се Вагнер. И тъй, днес ще преживеем нещо като своего рода роман. Чухте ли какво разказа валията?
— Аха! За избягалите испанци и красивата робиня?
— Да. Аз ще ги спася. А сега чуйте какво исках да ви кажа! Вагнер уведоми какво беше узнал и какви са намеренията му. Хинриксен го изслуша с внимание. Когато капитанът приключи, той удари с юмрук по румпела и изруга:
— Дяволът да отнесе тия негодяи султана и валията! Испанците трябва да си ги бива и би било жалко, ако попаднат в ръцете на преследвачите. В полунощ идвам с вас да освободим оня клет сомалиец.
— Това е невъзможно. Единият от двама ни трябва да остане на борда.
— Така е за жалост. И понеже вие знаете къде се намира сомалиецът, значи онзи, който ще остане, съм аз.
— Именно. Ще взема със себе си четирима от момчетата. Ще обмотаем греблата и ще направим една обиколка, за да пристанем от горната страна на града. Един ще остане в лодката, а ние останалите ще си хванем пътя.
— Ще имате ли нужда от кирки и лопати?
— Не, само от лизгари. Кирките вдигат прекалено много шум.
— Вярвате ли, че бегълците са още на сушата, а не са намерили някой съд?
— Дори съм убеден. По време на отсъствието ни подгответе брига за отплаване. Останалото що дойде от само себе си.
Малко след десет часа, когато по рейда и в града цареше дълбока тишина, от брига се отблъсна една лодка. Не се чуваше никакво скърцане, понеже и четирите весла бяха добре обвити. Капитан Вагнер седеше при кормилото, управлявайки така, че лодката да опише дъга. След около половин час достигнаха брега, ширнал се пуст в нощния мрак. Без да бъде разменена и една дума, един от четиримата моряци остана седнал, а капитанът слезе с останалите и се отдалечи.