След четвърт час стигнаха градската стена. Закрачиха край нея, докато откриха едно порутено място. Покатериха се предпазливо по развалините и се озоваха във вътрешността на града. Ослушаха се известно време внимателно, но не доловиха и най-малкия шум. Сега свалиха ботушите си и продължиха да се придвижват с най-голямо внимание. Стъпвайки безшумно, немците стигнаха незабелязано до къщата на валията.
Тук се налагаше удвоена предпазливост, тъй като султанът бе казал, че ще будува. А след като той щеше да е буден, слугите не можеха и да помислят за почивка. Четиримата мъже се прокраднаха край къщата и спряха до зида на големия двор. Един от тях се закрепи стабилно, а останалите се изкатериха горе по гърба му, след което издърпаха и него. Дотук всичко беше минало благополучно. Но, когато единият от моряците скочи отвъд, за да се спуснат другите по него, предизвика доста отчетлив шум.
— Скачайте бързо всички и залягайте! — прошепна капитанът.
Разпореждането наистина беше изпълнено, но звукът явно е бил чут, тъй като се доловиха приближаващи стъпки. Беше постът от входа за малкия двор. Шумът бе привлякъл вниманието му и изпълнен с подозрения, идваше насам. Като не забеляза нищо, поиска да се обърне. Но в този момент капитанът се изправи светкавично и с един удар по тила го свлече на земята.
— Тоя е отстранен — прошепна той. — Сега нататък! Те се промъкнаха тихо напред и стигнаха входа за малкия двор, в който се намираше пленникът. Вагнер напрегна очи да прониже мрака и се ориентира къде е вторият пост, какъвто трябваше да има според думите на султана. И ето, че чу някой да пита шепнешком и то на английски:
— Вие ли сте, кептън?
Кой ли беше? Кой говореше тук английски? И кой знаеше, че ще идва някакъв капитан? Но преди още Вагнер да съумее да даде отговор на невидимия събеседник, онзи прошепна отново:
— Можете да ми имате доверие! Аз съм постът, но приятел на пленника.
Сега и капитанът се осмели да се обади.
— Кой си? — попита той.
— Войник на валията. Абисинец съм и в Аден се научих да говоря английски. Ако не бяхте дошъл, тази нощ щях да предприема бягство с Мурад.
— Значи човек може да разчита на теб? Тогава бързо! Да го изровим!
Заловиха се за работа. Доста старания трябваше да се полагат за да не причинява лизгарът шум, но все пак се справяха. След половин час сомалиецът лежеше на земята. Да стои изправен не можеше, тъй като краката му бяха безчувствени. Налагаше се да го носят.
— При това положение ще дойдеш ли с нас? — запита капитанът войника.
— Разбираме, стига да ме вземете!
— На драго сърце. Напред!
След като сега вече нямаше стража, от която да се опасяват, за яките матроси бе играчка да прехвърлят освободения през зида. Отвън двама го метнаха на раменете си и групата потегли по обратния път. Едва когато оставиха градските стени зад себе си, се почувстваха в безопасност и капитанът можеше да разпита войника.
— Как стигна до идеята да освободиш Мурад?
— Защото в Сайла не ми харесва, пък и ми бе жал за него.
— Бил ли си и по-рано на пост при него?
— Да, вчера. Аз съм абисински християнин и сърцето ми се късаше, като гледах как се измъчва. Заговорих го, но тихо, за да не ме чуе другият пост. Той ме осведоми за всичко и добави, че испанците ще ме възнаградят добре, ако го освободя. Тази нощ щях да избягам с него, но тъй като не може да тича, бягството навярно нямаше да успее. Когато преди малко застъпих на пост, той ми довери, че някакъв християнин му показал бележка, на която било написано да се надява към полунощ. Накарах го да ми опише християнина и тъй като ви бях видял през деня, веднага се сетих за вас.
— А-а, ето какво било обяснението!
— Значи можеш да говориш с него?
— Да. Той говори сомалийски и арабски.
— Чудесно! Налага ми се да говоря с него, но не ми се ще да въвличам моя преводач в тайната, понеже се опасявам да не ме издаде. При това положение мога да ползвам теб. А сега да потичаме, та по-скоро да стигнем на борда.
Разстоянието до лодката бе преминато тичешком. Там се установи, че сомалиецът вече е в състояние да се държи на краката си. Тръскащите движения на неговите носачи бяха допринесли много за възобновяване на нарушеното кръвообращение. Качиха се в лодката и се отблъснаха от сушата. Под силните удари на веслата бригът бе достигнат за половин час. Кормчията Хинриксен ги посрещна при бордовата стълбичка.
— Нещо да се е случило? — попита капитанът.
— Нищо. — гласеше отговорът.