— Къде е преводачът?
— Спи. Нищо не усети.
— Това е добре. А сега изпрати боцмана с йолата до брега! Нека уведоми пасажерите, че се налага незабавно да отплаваме в открито море.
— Сомалиецът вече е при вас. Не е ли по-добре направо да ги зарежем в Сайла?
— Не. Те трябва да бъдат наказани.
Капитанът нареди да отведат сомалиеца и абисинеца в каютата, където имаше една камерка. В нея можеха да се крият без опасение, че ще бъдат открити. Сетне на палубата легна спокойствие, сякаш нищо не се бе случило. Отвън се чуха ударите на веслата на отдалечаващите се гребци. Вагнер се отправи след двамата към каютата, след като бе дал разпореждане на кока да свари ядене. Направи го от загриженост за освободения сомалиец, който но време на пленничеството си навярно съвсем малко се бе хранил. Завари Мурад да седи с абисинеца в камерката. С помощта на последния, узна цялата история на бягството. Тя беше точно такава, каквато я бе разправил валията. Мурад бил изпратен от другите да се огледа за кораб и при извора бил нападнат. Въпреки храбрата му съпротива бил победен и повлечен към Сайла.
— О, ефенди, как ще има да ти благодарят татко и останалите, дето ме спаси! — предрече той. Сигурно са брали голям страх!
— Те къде се намират сега? — попита капитанът.
— В планината Елмес.
— О, уви, сигурно са ги открили. Някъде близо до тях ли беше нападнат?
— Да, току-що ги бях напуснал и исках само да напоя животното си.
— Е, където си бил ти, там ще търсят и останалите. Няма да оставят кътче от планината непретършувано.
— И въпреки това те са в безопасност, тъй като там има едно скривалище, което е известно само на племето на моя баща. Никой външен човек не е чувал за мястото.
— А то къде е? Или и аз не бива за знам? — подпита Вагнер.
— Ти си наш спасител и ще узнаеш всичко. Преди много, много време моето племе обитавало крайбрежието. Живеело във вражда със съседите и тъй като често било нападано, нашите деди изградили едно скривалище, в което да крият на сигурно имуществото си. То се намира в една дълбока и широка цепнатина в снагата на планината. Те я зазидали, оставяйки отдолу само място за вход, а отгоре един отвор за приток на въздух. Върху зидарията нахвърлили пръст и разсадили трева и храсталаци. Пространството вътре е толкова просторно, че има място за десетина души и толкова камили.
— И сега там испанците те чакат с копнеж?
— Да. Те сигурно са подразбрали за пленяването ми наистина, но бяхме се уговорили да ме чакат пет дни, дори и да ме сполети някакво нещастие.
— Имат ли храна?
— По време на ездата бяхме купили фурми. А при извора, край който бях изненадан, ще намират вода и за себе си, и за камилите, ако напускат цепнатината нощем. Тя е недалеч от него.
— Знаеш ли имената на испанците?
— Единият нарича другия Дон Фернандо. Той самият се казва Миндрело.
— Момичето също ли е испанка?
— Не. Тя е от някаква страна, която се нарича Мексико. Името й е сеньора Ема.
Сомалиецът започна да разказва сбито на капитана всичко, което знаеше от тримата, ала още не бе свършил, когато се чу шум от силни удари на весла.
— Охо, султанът вече идва с валията! — възкликна Вагнер.
— Бог да ни пази! — проплака абисинецът. — Ние сме изгубени.
— Нямай грижа! — успокои го Вагнер. — Вие сте под моя закрила.
— Но тираните ще ме разпознаят още щом ме видят — продължи да се вайка войникът.
— Те няма да дойдат в тази камера. А когато спят, можете да излизате на палубата да подишате чист въздух.
— Ама те с нас ли ще пътуват? — запита войникът още по-уплашен.
— Да. Султан Ахмед и хаджи Шамаркай искат да заловят бегълците, а аз трябва да ги подпомагам. Но вие не се страхувайте! Вземам ги на борда, само за да станат очевидци на спасението на онези, чиято гибел желаят. Това ще бъде тяхното наказание!
Капитанът отиде на палубата. Там двамата вече го очакваха в съпровод с няколко слуги. Разпознавайки го на светлината на корабния фенер, султанът веднага пристъпи към него и заговори възбудено. Вагнер не можа нищо да разбере и едва когато бе доведен преводачът, проумя за какво става въпрос.
— Знаеш ли вече какво се случи? — запита владетелят на Харар. — Нашият пленник избяга!
— Хайде, бе! — удиви се Вагнер, привидно неприятно изненадан.
— Така е. Ти право каза днес — земята вече е била разхлабена.
— Кога разбра?
— Ти беше изпратил един човек да ни вземе. Ние наистина не разбрахме неговия език, но лицето и движенията му ни подсказаха, че трябва да дойдем. Преди да тръгна, поисках да хвърля едно око на пленника, ала кучето беше офейкало. Единият пазач береше душа, а другият липсваше… сигурно е драснал с него от страх пред наказание.