Вагнер беше порядъчен, добросърдечен немец, който на драго сърце даваше помощта си, още повече сега, когато великолепната търговия, извършена в Сайла, повишаваше доброто му настроение, желанието да услужи, да допринесе възможно повече за благото на ближния. Подозирайки, че нещата касаят необикновени събития, той насочи разговора в тази посока.
От своя страна Фернандо де Родриганда, осъзнаваше много добре, че дължи спасението си на капитана, че неговото понататъшно съдействие ще му е от голяма полза. Реши да го направи изповедник на своята съдба. По тая причина сега започна да разправя на немския моряк всичко онова, което смяташе за необходимо. Вагнер слушаше мълчаливо, без да го прекъсва. Само честите, гневни изплювания на дъвчения тютюн издаваха какво въздействие упражнява върху него чутото. Но, когато графът приключи, изправи се, прекоси няколко пъти напреко палубата за вътрешно успокоение и накрая даде простор на възмущението си:
— Чудовищно! Отвратително! Ужасно! Не крещи ли цялото ви сърце за отмъщение?
— Това се подразбира! Сигурно ще си отмъстим, стига ония мерзавци да са все още сред живите.
— Все още сред живите? Такива негодяи умират трудно, дон Фернандо. Бих се обзаложил, че не им е дошло още времето да се пекат в пъкъла. Какво смятате да правите, дон Фернандо?
— Че искаме да отидем в Калкута, вие знаете…
— За да наемете кораб? — подметна Вагнер.
— Или да купим. — отвърна Фернандо. — Та нали за тая цел се подсигурих със съкровищата на султана. Разбирате ли от водене на параход, сеньор Вагнер?
— Бих си помислил. Най-важното е да има кадърен машинист, защото с двигателя капитанът малко работа си има. Защо питате?
— Защото ви имам доверие. Много ми се иска вие да ни откарате до острова.
— Аз? Хола! С най-голямо удоволствие — засмя се Вагнер. — Дон Фернандо, вие говорите с мен от душа. Ако действително желаете да опитате с мен, старият морски вълк, надявам се, с Божията помощ, да останете доволен от мен.
— А този кораб?
— Не се безпокойте. Ние направихме несравним гешефт. Остава само от Калкута да взема някакъв товар и съм готов. Моят кормчия ще го отведе благополучно у дома. Хинриксен е благонадежден и ще ме извини пред корабопритежателя.
— Великолепно! Значи се споразумяхме. Топ?
— Топ! — изрази съгласието си капитанът.
Вятърът духаше благоприятно, а корабът си беше добър ветроход. Затова Калкута бе достигната благополучно за малко повече от три седмици. Капитан Вагнер намери подходящ товар и докато хората му бяха заети да го заместват, той се огледа за параход. За жалост не попадна на никакъв — цената беше без значение, но тези, които лежаха в пристанището бяха или притежание на правителството или на компании, така че никой не можеше да се разпорежда на своя глава с тях. Вагнер вече започна да се съмнява дали ще постигне целта си, когато пристигна един англичанин със собствен стиймър[8] и понеже искаше да остане тук като офицер, обяви съда за продажба.
Вагнер веднага се възползва от благоприятната възможност. Прегледа плавателния съд и като установи, че е нов с отлични качества, го купила немного висока цена, задържайки па служба наличния екипаж. При баснословните богатства, натрупани в Калкута, многобройните й милионери и значителната търговия със скъпоценни камъни и перли, която се въртеше там, за Фернандо де Родриганда не бе трудно да продаде изгодно скъпоценностите си и да се види с достатъчна сума в ръцете си. Параходът бе незабавно платен и снабден с въглища, хранителни продукти и всичко необходимо. Пътниците също се екипираха. Ема отново се сдоби с дамско облекло, а графът позволи на себе си и верния Миндрело целия онзи лукс, от който двамата толкова дълго време бяха принудени да се лишават.
Относно намеренията си, той съблюдаваше дискретност. Довери се само на испанския консул, който го снабди с паспорт и други необходими документи и въобще го подпомогна във всяко едно отношение. И най-сетне, вече можеха да вдигнат котва за спасителната операция.