Вагнер изпрати един човек на носа да се вслуша в шума на вълните и предупреди за евентуален прибой. Така се точеше четвърт час след друг. Капитанът помоли графа да отиде най-сетне да си легне. Но онзи така и не можа да се реши. Не го сдържаше на едно място и неспокойно крачеше напред-назад. Минутите за него се превърнаха в часове, а часовете в дни, докато най-после, малко преди настъпване на утрото, вахтеният предупреди:
— Прибой отпред откъм щирборда[9]!
— Обърни към бакборда[10]! — извика капитанът.
Корабът се обърна послушно наляво, оставяйки опасното място от дясната си страна. Не след дълго източният небосклон започна да просветлява. Няколко минути по-късно се различиха все още смътните очертания на един остров, ограден от пръстен коралови рифове, през който се забелязваше само една пролука. Океанът беше толкова спокоен, че поне днес нямаше да е трудно да се премине през този вход. След няколко минути масивът на острова отчетливо се разграничаваше. Виждаше се едно обрасло с храсти възвишение, но никаква следа от човешко жилище. И все пак храстите бяха така правилно подредени, че не възникваше ни най-малко съмнение за изкуственото им насаждение. Фернандо се изкачи на командния мостик.
— Е, капитане, какво мислите? — гласът му трепереше от вълнение.
Вагнер го погледна в очите със сериозен, овлажнял поглед.
— Ние сме при целта, дон Фернандо!
— Наистина ли? Определено ли го вярвате? — възкликна високо от радост старецът.
— Пет! — предупреди Вагнер. — Ще събудите сеньората!
— А защо не бива да бъде събуждана Ема?
— Защото искам да й поднеса сюрприз. Когато се събуди трябва да види приятелите си на борда.
— Какво основание имате да вярвате, че този остров е търсеният?
— Защото се съгласува с описанието, което ни даде сеньората. Започвам и по отношение на мореходството да изпитвам най-голямо уважение към Стернау. Въпреки липсата на всякакви инструменти, той е определил доста точно разположението на атола. Трябваше по-рано да потърся тази точка.
— Но аз не виждам жилища! Капитанът дигна усмихнато рамене.
— Те са зад възвишението, защитени там от бурите. Позволете да хвърлим котва и да спуснем една лодка! Жителите на това островче сигурно тънат в дълбок утринен сън.
Половината екипаж, който още почиваше, бе предпазливо разбуден, след което заповедта на капитана бе изпълнена по възможно най-безшумния начин. Той слезе с графа и четирима гребци в лодката. Моряците знаеха целта на пътуването и любопитстваха дали най-сетне търсеният остров е открит. Лодката се отблъсна и премина през отвора на рифа в лагуната. На брега бе вързана, гребците останаха в нея, а капитанът и Фернандо закрачиха навътре в острова.
Мъжете заобиколиха хълма и първото, което видяха, бе една редица ниски колиби, изградени от клони и пръст, чиито врати бяха затулени с кожи. Наоколо забелязаха предмети, чиято цел тепърва щяха да отгатват. Храстите околовръст колибите бяха по-крепки, отколкото тези горе на хълма. Повечето им клони бяха отстранени, така, че ясно личеше стремежът да израснат от тях стволове за построяване на сал. Двамата мъже обаче забелязаха и нещо друго.
Точно пред тях, до последния храст бе застанала една необикновено висока широкоплещеста фигура. Беше облечена с панталон и жилетка, изработени от заешки кожи. Краката бяха обути в сандали, а на главата се виждаше шапка, изплетена от някакъв вид дългопереста трева. Дългата, красива брада на този мъж достигаше далеч под гърдите, а дългата, тъмна коса преливаше по раменете. Благородните черти бяха обрулени от ветровете, а големите, открити очи, отправени с израз на молитвена съсредоточеност към зараждащата се утринна зора, показваха сила на духа. Беше Стернау. За какво мислеше този мъж? Под какви чувства се надигаха и спадаха широките му гърди?
Там на изток, където се разгаряше зарята на новия ден, лежеше Америка, а още по нататък родината с всички скъпи същества — майката, сестрата, съпругата. Бяха ли все още живи, или са починали от горест и печал? На това място тук, той, като първият, който напускаше сутрин колибата, се отдаваше на молитва в продължение на дълги, дълги години. Тук коленичи и сега. Стернау не беше забелязал двамата мъже, които стояха встрани зад буша. Не можеше да види и кораба, тъй като бе зад хълма. Сне шапка и започна да се моли на немски, без да подозира, че ще бъде чута всяка негова дума: