Гласът му наистина не звучеше високо, но беше плътен, благозвучен. В него бе залегнала възвишеност, смирение и вяра в Бога, които предизвикаха сълзи в очите на капитана, а и графът бе овладян от силно вълнение. Молещият се продължи с шестата строфа на познатата песен:
Сега дон Фернандо поиска да пристъпи напред, ала Вагнер го задържа, защото коленичилият продължи да се моли:
— Да, Боже милостиви, Татко на всички деца. Утеха за скърбящите, Подкрепа за угнетените, твой съм аз и на теб се уповавам. Тук в пустошта на ширния. Световен океан прозвучава един глас до теб, един крясък на най-дълбока злочестина, един вик за милост и състрадание. Сърцето ми е на път да се сломи, животът гасне в дълбока печал. Спаси ни, о, Властелин на Всемира! Отведи ни оттук, където вълните на несретата заплашват да ни задушат! Изпрати някой Ангел в човешки образ да ни избави от бавна изнемога в бездните на отчаянието! Но ако волята ти е била да дочакаме тук смъртта си, смили се над онези, които у дома се молят за нашето избавление! Дай им крепко сърце да понесат, каквото си им отредил! Влей утеха и покой в тяхната душа, изсуши сълзите и успокой риданията им! Амин!
Исполинът се изправи. Сълзите се лееха по страните му, ала чертите запазваха упованието в Бога. Внезапно той трепна, като да бе получил тежък удар. На рамото му бе легнала една ръка и един глас произнесе на немски:
— Вашата молитва е чута и спасителят, който ще ви избави, е тук!
Стернау се обърна стреснато и видя пред себе си капитана, а зад него графа. Политна назад и отново падна на колене. Очите му бяха широко отворени, устните се раздвижиха в стремежа да проговорят, ала дума не произлезе. Той създаваше впечатление едва ли не на безумец, на скован от страшен ужас човек, Вагнер осъзна грешката си. Той не бе помислил, че и радостта убива. Беше постъпил крайно неблагоразумие.
— Боже Господи, какво направих? — изплаши се той. — Овладейте се, моля ви, овладейте се!
Най-сетне от устните на Стернау бавно се отрони:
— О… о…! Aa! О, Боже, о, Боже! Възможно ли е? Кой сте вие?
— Немски капитан, който иска да ви отведе оттук. Корабът ми е закотвен зад хълма.
Вагнер очакваше, че сега Стернау ще се вдигне от коленичилото положение, но това не стана. Напротив, силният мъж се сгърби бавно, ръцете му се отпуснаха, главата се наклони и исполинското тяло се свлече безсилно на тревата. Двамата мъже видяха как фигурата му затрепери, чуха неговите раздиращи сърцето хлипания и не го смутиха. Капитанът предугаждаше, че в този поток сълзи ще се разтвори въздействието от неговата необмислена постъпка и имаше право. След известно време Стернау полека се изправи, изгледа двамата все още с израз на съмнение и заговори:
— Нима наистина е вярно? Хора ли са това там? Дошъл е кораб? Господи, Боже мой, какво блаженство! Благодаря ти за него, ала то едва не ме умъртви!
— Простете ми! — помоли капитанът. — Бях твърде непредпазлив, но вие ми бяхте описан като мъж, пред когото мислех, че ще мога да се появя и без необходимата подготовка.
— Аз? Аз съм ви бил описан? Невъзможно!
— И все пак е така! Няма как да се заблудя дотолкова, че да не Ви разпозная веднага по фигурата като хер доктор Стернау.
— Вярно, вие ме познавате! Каква загадка? Кой ви е разправял за мен? Откъде идвате?
— Този хер ми разказа за вас.
С тези думи Вагнер посочи графа. Стернау го огледа. Страните му се зачервиха, а очите заблестяха.
— Вие казахте «този хер», но не искахте ли по-скоро да кажете «този сеньор»? — попита той. Капитанът потвърди учуден.
Тогава фигурата на Стернау се изправи в целия си ръст, гърдите му поеха дълбоко дъх и той извика:
— Аз ви помолих да ми кажете откъде идвате. Но…
— Идваме от… — понечи да отговори капитанът. — …от Харар — прекъсна го Стернау.
— Да, от Харар — отвърна Вагнер още по-учуден.
— А този сеньор е дон Фернандо де Родриганда и Севиля? — продължи Стернау.
— Така е, аз съм — обади се за първи път споменатият, и то на испански.
— О, Боже милостиви, аз бях тръгнал да спасявам вас, а стана така, че вие идвате да избавите мен! Разпознах ви по чертите, приличате си извънредно много с дон Мануел.