С плувнали в сълзи очи, испанецът отговори на поздрава на Стернау.
— Да, аз съм, сеньор, и не ми е по силите да изкажа радостта си от срещата с вас.
— Но, как тъй попаднахте на този кораб сред Южните морета?
Миндрело описа накъсо преживелиците си. Стернау го изслуша с безкрайно напрежение и накрая рече покъртен:
— Бедният Миндрело, значи аз нося косвена вина да преживеете толкова ужасии. И как само сте посивял през всичките тия години! Доколкото е по възможностите ми, аз ще сторя всичко, за да забравите изтърпените страдания. А и фамилията Родриганда умее да цени верните си служители.
Малко по-късно в каютата цареше веселие. Беше решено на острова да се състои прощален обяд, след което капитанът искаше да потегли незабавно в открито море.
— Но накъде? — запита Стернау.
— Към Мексико, при татко. — помоли Ема.
— Към Мексико, при Пабло Кортейо, измамникът! — обади се с нотка на закана дон Фернандо.
— Към Мексико, при мищеките! — викна Бизоновото чело.
— Към Мексико, при апачите! — прибави Мечешко сърце.
— Е добре, към Мексико! Отиваме всички заедно! — реши Стернау.
— А къде ще акостираме? — попита капитанът — Там, откъдето поехме в морето, сиреч към нашето нещастие.
— Значи в Гуаймас?
— Да. А когато пристигнем, ще знаем какво да правим по-нататък.
Закуската премина под смях и сълзи. Възторг и щастие в миг се сменяха с тъжните мисли по домашните. По-късно се върнаха на острова. Капитанът взе флага със себе си и даде позволение да го придружат всички от хората му, от които можеха да се лишат на борда. На трапезата присъстваха най-изисканите ястия и вина от провизиите, взети от Калкута. Облечените в кожи Робинзоновци се хранеха като князе, но когато дойде ред на шампанското, Вагнер го отмести и каза:
— Дами и господа, нека оставим тази пенлива напитка за после. Ще ви помоля преди това да се насладите заедно с мен на нещо по-сериозно и съдържателно. Последвайте ме!
Те се надигнаха от набързо стъкмените в тревата места за сядане и тръгнаха след него по хълма към най-високата точка на острова. Там бе застанал боцманът с немския флаг, а край него се виждаше кошница благородно рейнско вино. Шишетата бяха отпушени и чашите напълнени. Капитанът заговори:
— Дами и господа! Преди да се сбогуваме с острова, имам да изпълня един свещен дълг. Този остров не е отбелязан на нито една карта и лежи сред океана без име и владетел. Германия — отечество на четирима от нас, никога не е изтласквала някой народ от собствената му страна, за да я присъедини към своите територии. Има много владетели, но няма единен господар; няма и колонии. Но ще дойде време, когато ще се сдобие и с двете и само като подсилване на моите убеждения, вземам в притежание на нашата страна от името на бъдещия немски кайзер този малък, малоценен остров и му давам честта да носи името на препатилото семейство Родриганда. Да живее Германия! Да живеят нейните владетели! Да живее Родриганда!
— Да живее, трижди да живее! — ликуваха наоколо островитяните и техните освободители.
Чашите иззвънтяха. Капитанът размаха флага и докато при този знак от кораба загърмяха оръдията, заби пръта на знамето дълбоко в земята.
— Така! — каза той. — Аз ще отбележа името Родриганда в моята карта и ще се погрижа то да се разпространи. А сега да се връщаме при шампанското! Вярно, че не обичам Французите, но пия вината им!
Сетне обсъдиха близкото бъдеще и взеха важни решения. Имаше много за разказване. Лицата станаха сериозни. Бяха взети някои неща, без никаква стойност, а като спомен за тъжните времена, които вече се намираха зад заточениците. Още в първата половина на следобеда корабът вдигна котва и оставяйки дълъг димен шлейф след себе си понесе щастливите пасажери към един нов живот.
6. Черният жерар
Приблизително 120 английски мили от горната страна на вливането на Рио Пекос в Рио Гранде дел Норте, на острия завой недалеч от Пресидио де Сан Висенте, е разположен на мексиканския бряг на тази могъща река форт Гуаделупа, който е познат от по-рано на нашите читатели. През 1947 година Ема Арбелец беше на гости със своята приятелка Каря в Гуаделупа у едно роднинско семейство. По обратния път компанията й предприе един ловен излет в северните прерии, където бяха нападнати и пленени от команчите, ала сетне освободени от Гърмящата стрела и Мечешкото сърце. Споменатото семейство беше това на единствения търговец във форт Гуаделупа. Той се казваше Пирнеро и минаваше за най-богатия мъж в цялата околност. Беше дошъл кой знае откъде в страната, взел за жена една миловидна, заможна мексиканка — сестрата на Педро Арбелец — и се захванал с търговия, която бе процъфтявала все повече и повече, докато Пирнеро вече можеше да се нарече преуспял човек.