Жена му беше починала, оставяйки на неговите грижи дъщерята — тяхното единствено дете. Този смъртен случай не го засегна много дълбоко. Пирнеро притежаваше ведър нрав, който скръбта не можеше да помрачи. Той живееше щастливо и безгрижно, което ще рече без каквито и да било грижи, освен една-единствена — неговата дъщеря. Хубавичката Резидиля, изглежда нямаше желание да се омъжи. По този въпрос Пирнеро по-преди беше доста равнодушен. Сега обаче (старостта приближаваше и много му се щеше да има кадърен приемник, знаейки същевременно, че дъщеря му е задомена и обезпечена. Миловидната блондинка имаше достатъчно обожатели, с които наистина се шегуваше и веселеше, ала никого не бе поощрила и предпочела. Така бе станала на двадесет години, после на двадесет и пет и най-сетне прехвърли тридесетте. Тя все още си беше привлекателна. Сякаш не бе мексиканка, които, както е известно, в тази възраст за съжаление вече са процъфтели. Нейните руси коси също сочеха някакъв друг, вероятно германски произход, но тя и баща й рядко отваряха дума по тоя въпрос, той умееше да цени интересите си. Пирнеро притежаваше голяма къща и обширни пасища извън форта, по които имаха работа немалък брой вакуероси. Освен етажа и сутерена, къщата му имаше и винарска изба. В избите държеше на склад стоките си, в сутерена беше развил магазин и една малка кръчма, а на етажа бяха разположени жилищните и спални помещения.
Днес — един летен ден на 1866 година — по течението на реката духаше силен вятър, какъвто никой ловец и пастир не обича и въпреки това в салона на кръчмата, която нямаше ни един посетител при такава буря предлагаше най-доброто място за пребиваване. Сеньор Пирнеро не беше в добро настроение. Той седеше до прозореца и гледаше мълчаливо навън, където прахолякът се завихряше на плътни облаци. Резидиля седеше край другия прозорец и шиеше един червен нагръдник, предназначен за подарък на една слугиня. В един момент бащата започна да барабани по стъклото. Това бе сигурен знак за неговото лошо настроение, а страдаше ли от него, Резидиля слушаше отдавна познатите упреци, за които тя обаче нехаеше. По-скоро й доставяше удоволствие и я забавляваше начинът, по който той с чудновати встъпления и ходове все повече приближаваше към въпроса за женитбата.
— Проклет вятър! — изръмжа той навъсено. Резидиля не отговори. Ето защо след известно време онзи добави:
— Почти буря!
Тя и сега предпочете да замълчи, тогава той отправи въпроса непосредствено към нея — Нали, Резидиля?
— Да. — отвърна тя едносрично.
— Да? Какво да? — запита баща й, разсърдел от лаконичния отговор.
— Ее, ами проклета буря.
— Така! И проклет прах!
Резидиля отново премълча. Сега той се обърна с лице към нея и каза:
— Ако не си набавиш по-свястно чене, как ще я караш с твоя мъж, когато се омъжиш един ден?
— Една мълчалива съпруга е далеч по за предпочитане от някое плямпало! — отвърна тя.
Пирнеро се изкашля на няколко пъти. Той се почувства бит и беше затруднен да продължи разговора. Едва след време отново подхвана:
— Ама че вятър! Нескончаема буря!
Резидиля не сметна за необходимо да удостои с отговор тази духовита забележка. Оня поклати глава, забарабани по стъклото и изръмжа:
— И нито един клиент!
Тъй като дъщеря му и сега не отговори, той отново се обърна към нея:
— Да не би да нямам право? Или пък ти виждаш някакъв клиент в салона? Никакъв клиент, никакъв! Това е лошо за една девойка, за която е време да си търси мъж! Или ти може би…
— Не! — пресече го тя. — Не желая никакъв!
— Никакъв! Хмм! Детинщини! Мъжът за момичето е онова, което е обувката за стъпалото.
— За да стъпва по него, нали? — засмя се тя.
— Глупости! Имах предвид, че не може едното без другото.
Но въпреки че намери отговор за оправдание, отново се почувства жегнат. Това го загложди и вече се бе замислил с каква обходна маневра да стигне пак до целта, когато отвън Падна един дървен ригел, съборен от бурята от покрива.
— Видя ли го? — запита той. — Мертека там отвън?
— Да. — отбеляза Резидиля едносрично.
— Сега на покрива има дупка. Кой трябва да я поправи, а? Аз сам!
— Че кой друг? Да не би аз?
— Ти? Глупости! Зетът! Защото е негово задължение да поддържа всичко в изправност. Там, където няма зет, няма и ред. Ясно?
Добрият папа Пирнеро си падаше малко нещо пестелив и дребната повреда, която беше причинила бурята, го ядоса. При подобни случаи той ставаше двойно по-приказлив и обсъждаше неща, за които обикновено си мълчеше. Това бе и причината сега да продължи.