— Ти ли? — прекъсна го тя с безгранично изумление.
— Да, аз. Всички хора от Пирна сме много вещи в политиката. Трябва да ни е в наследство. Отвъд в Пресидио де Сан Висенте притежавам още някоя друга земя и тъй като там гласът ми се чува, не ми е безразлично дали ще управлява Макс или Хуарес. Макс е добър, ала не може да се задържи. Той е зависим от французите. За да основе една мексиканска империя, Наполеон е направил два заема. От тях изпрати някакви си жалки четиридесет милиона в Мексико, а за самата Франция задържа петстотин милиона. Това е очевидна измама и бедният Макс не знае как да си помогне. Напротив, Хуарес познава нашата страна. Той иска да прогони французите, затова и ние го искаме. За тая цел обаче са необходими пари. Преди време той изпрати парламентьор до президента на Съединените щати, за да сключи съюз и да получи заем. Преди няколко дни пратеникът се завърна с известието, че Щатите не искат и да знаят за някакъв си мексикански император, насаден от французите и ни отпускат тридесет милиона долара. Няколко милиона са вече на път. Те ще бъдат доставени на Хуарес по суша. Французите са надушили за паричната пратка и е много вероятно да поискат да я задигнат. Тя ще се придвижва с възможно най-бързи дневни преходи. И ако в краен случай не може да бъде отнесена по-нататък, ще бъде докарана в Гуаделупа и временно скрита в нашата къща. По тая причина Хуарес ще разквартирува тук един силен гарнизон, и по същата причина двойно трябва да се предпазваме от французите. Те ще изпратят насам разузнавачи да ни подпитват и аз подозирам, че човекът, дето седи сега вътре, е един такъв шпионин. Той говори много малко и не отделя поглед от прозореца, за да не изтърве нещо. Нито веднъж не погледна към теб.
Резидиля много добре знаеше как стаят нещата, но не се издаде.
— Не мисля, че има очи на шпионин. — обади се тя.
— Тъй ли? Тук се заблуждаваш! Трябвала знаеш, че на един дипломат веднага му става ясно какъв човек има пред себе си. Затова предпочитам изобщо да не се показвам пред този французин. По израза на лицето ми той може да забележи, че принадлежа към голямата школа и да се усъмни. Ето защо, ти сама ще го обслужваш. Но те моля в името на Небето, не се оставяй да отгатне, че съм привърженик на Хуарес!
Резидиля потисна една усмивка и отговори:
— Не се безпокой! Аз имам от теб дипломатическа жилка. Той няма да ме оплете.
— Да, да, и аз съм убеден, че имаш такава жилка. Това е наследствена черта, която се предава от баща на дъщеря, без да се знае от кого всъщност води началото си. И тъй, връщай се в салона и хубаво си опичай нещата! Можеш да бъдеш дори малко мила с него, та да му омекне фасона! Един добър дипломат трябва да залавя неприятелите си с усмивка, това знам аз.
Резидиля се върна обратно в салона на кръчмата, където клиентът бе седял съвсем сам по време на дългия и необикновен разговор. Лицето й имаше дяволит израз. Зае мълчаливо мястото си до прозореца. Но тъй като и той мълчеше, тишината стана твърде потискаща и тя реши да започне разговор, тръгвайки при това право към целта.
— Наистина ли сте французин, сеньор? — запита.
— Да. — отвърна той. — Нима ви изглеждам на човек, който ще ви излъже, сеньорита?
— Не. — призна тя чистосърдечно. — Само си помислих, че се шегувате. По тия места хората много не обичат французите.
— И аз не ги обичам.
— Я гледай! — възкликна тя учудено. — Въпреки че и вие самият сте французин?
— Да. Като казах французин, имах предвид, че съм роден във Франция, но никога няма да се върна в отечеството си.
— Нима сте бил принуден да го напуснете?
— Не, тръгнах доброволно, ала повече не искам да си имам работа с родината.
— Трябва да е много печално.
— Не толкова печално, колкото други неща, като да речем невярност и предателство.
— И вие сте ги изтърпял?
— За жалост.
При тези думи меланхоличният израз ясно си пролича по лицето и в погледа му. Но отговорът разпали любопитството на красивата девойка. Сега искаше на всяка цена да узнае нещо повече, поради което запита:
— Да не би някоя любима да е проявила невярност?
— За съжаление, да.
— Сигурно е било лошо и безсърдечно момиче, сеньор.
— Тя ме засегна много и помрачи живота ми.
— Значи сте я обичал много?
— Много — потвърди той късо и просто.
Но тъкмо това заплени чувствителната душа на девойката. Някой друг пред дама сигурно щеше да го премълчи, поне тя така си помисли.
— Трябва да се опитате да я забравите, сеньор!