— Вие какво направихте тогава? Убихте ли я?
— Не! — отвърна той презрително. — Тръгнах си и започнах работа. О, по онова време много нещо понесох, препирах се и се борих със самия себе си, та нали аз си бях най-злият противник. Но твърдо бях решил да стана порядъчен мъж и станах, защото каквото поискам сериозно, го осъществявам. Но едва в обществото на честните хора истински осъзнах своите грехове и това ме прокуди от родината в чужбина, където желая да изкупя престъпленията си и после да умра.
Настъпи безмълвна тишина. В очите на девойката заблестяха бисерни сълзи. Бяха ли това сълзи на болка и отричане, или в техния влажен блясък бе залегнало отражението на Библейските думи за разкаялия се грешник, който за Небето е по-голяма радост от деветдесет и девет праведника? От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка, тя вдигна очи, изгледа го сериозно и запита:
— Но защо ми разказахте всичко това, сеньор?
— Исках да ви го кажа. — отговори той. — Когато мислех, че обичам онази Миньон и бях измамен, когато тръгнах за Америка, скитах из планините, пустините и саваните и станах ловец, скаут, който се ползва с добро име, опознах самотата на сърцето си. А когато сетне ви открих, разбрах какво значи истинска любов и повече не можех, без да ви зърна. Вие ме претегляте, както Божията майка привлича вярващите. Но забелязах, че и вашите очи се отправят споделящо към мен и това пробуди чувството ми за ясен дълг. Вие не бива да дарявате сърцето си на една недостойна личност, и ето защо, ето причината, сеньорита, да ви разкажа какъв съм бил, за да се отвърнете от мен. А и за мен това беше, сякаш съм говорил пред изповедник или дори пред самия Бог. Който е опознал греховете си и се разкайва те ще му бъдат опростени. Сега си тръгвам и повече няма да се върна. Вие обаче ще останете предпазена от омърсявало с прокълнатия! Но ще ви помоля да мълчите за всичко онова, което ви разказах. Иначе бихте причинили вреда на мнозина, за които сега съм полезен, понеже ще бъда принуден да напусна тази местност.
Жерар се надигна и взе пушката си. Той понечи да тръгне, без да си е доизпил чашата. В този момент Резидиля също се изправи и му препречи пътя. Лицето й бе още по-пребледняло.
— Сеньор, — заговори тя, — вие бяхте толкова искрен към мен. Бъдете такъв и сега и ми кажете, нали не сте шпионин на французите?
— Не, не съм.
— И не държите на тях?
— Не. Мразя императора, който властва само с кръв и лъжи. Бих дори го убил, защото и сега води един добросърдечен, честен принц съм гибел! Но неговото време все ще дойде! Аз съм на страната на мексиканците и обичам Хуарес. Това за вас достатъчно ли е, сеньорита?
— Да, напълно. Сега съм спокойна.
— Останете тогава със здраве!
— Наистина ли искате да си тръгнете, сеньор Мазон?
— Да. Завинаги от вас, но не и от Гуаделупа. Хората тук ще ме видят отново.
Погледът му се впи в нейния. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи и бе видно, че ако разтвори ръце да я прегърне, тя няма да се оскърби. Но той се овладя — не биваше да свързва нейната съдба със своята — и тръгна. Когато напусна салона, Резидиля все още стоеше на мястото си, скри лице в шепи и избухна в хълцания, под които тялото и затрепери.
— Казва се Жерар — ридаеше тя. — Да, той заслужава това име, той наистина е Силният, защото е победил сам себе си. Той е Защитникът, защото сам себе си е пожелал да защити. Колко тежко трябва да му е било! И колко тежко ще бъде и на мен… може би невъзможно, сега вече наистина невъзможно!
Жерар, още на вратата беше чул нейните хлипания, ала не се обърна и излезе на двора. Възседна коня, пристегна подбрадника на шапката, метна пушка на гърба и смушка животното. Пренебрегвайки изхода, то прехвърли с дързък скок високата ограда и полетя в галоп към реката. Оттам ловецът пое в западна посока. Не го беше грижа за бурята, която фучеше насреща му. Едва сред прерията установи коня. Просна се на земята, оставяйки изнуреното животно да попасе. Беше поискал да избяга от любовта си, без да провери дали това изобщо е възможно.
Някогашния грешник се бе превърнал в разкаяник, но не покаяник в зебло и посипана с пепел глава, а каещ се грешник с пушка в ръка, поставил си задачата да изтреби престъпната сган на саваната. Беше предпочел да премълчи пред Резидиля, че самият той е Черният Жерар.
Колко лежа така, не знаеше. Конят му се бе заситил и сега почиваше спокойно в тревата. Но ето, че внезапно подскочи, гривата му се изправи, наостри уши и запръхтя по начин, който за притежателя е сигурен знак, че наблизо има човек или някакво враждебно същество. Жерар светкавично се изправи и огледа с острите си очи далечината на прерията. Забеляза един ездач, който препускаше право към него. Напрегнатите черти приеха израз на задоволство.