Едно блестящо, ослепително море от светлина плисна насреща му и в средата на това море от блясък и светлина стоеше една женска фигура с необикновена красота. Тя пристъпи към прерийния ловец, който в последната стая отново бе смъкнал расото.
— Най-после, най-после сте отново тук, скъпи Жерар! — възкликна тя.
Емилия го придърпа към дивана и се настани до него. Странна картина представляваха двамата — той със старата си, мръсна, напоена с кръв блуза, а тя в скъпа копринена рокля.
— Както виждам, имате намерение да излизате? — взе думата той.
— Да. Смятах да отида два часа на тертулия и после да изчакам майора. Но на драго сърце се лишавам от това удоволствие!
— От кое удоволствие искате да се лишите? — засмя се той. — От тартулията или от майора?
— От първото. Визитата на майора не е удоволствие.
— Вярвам.
— Затова пък се надявам, толкова по-дълго да се насладя на удоволствието от вашето присъствие.
— Което изцяло зависи от това, какво ще узная днес. Изглежда се подготвят неща, за които може би ще намеря ключа в Чиуауа.
— А как стоят нещата при президента?
— Досега недобре. До този момент Хуарес беше принуден да премине към отбрана, но той само изчаква подходящия миг, за да настъпи от своя страна. Това ще стане веднага, щом пристигне очакваната парична пратка.
— Парична пратка? Ах, дано, дано пристигне! Трябва да знаете, че президентът ми е длъжник със заплата за три месеца. Тук аз минавам за богата и съм принудена да поддържам голяма къща, за да мога да служа на делото. Само, че касата ми е напълно изчерпана. Зная, че сега Хуарес живее в нищета, но аз вече бях принудена да направя няколко заема. Ореолът, с който сега съм оградена, дълго няма да се задържи.
— Да, президентът действително е почти оголен от средства. И щом въпреки всичко ви изпраща пари, можете по това да съдите, че умее да цени изгодата, която му носите.
— Праща ми пари? — зарадва се Емилия.
— Да, чрез моя милост. В продължение на две седмици разнасям парите със себе си. Трябва да ме извините, но аз наистина не можех да дойда по-рано.
— Извинен сте, скъпи Жерар, защото зная вашата загриженост за мен. Но, я ми кажете, колко са!?
— Половингодишната заплата. Три месеца за съжаление просрочени, но затова пък и три авансово. Доволна ли сте?
— Много, много! В хартийки?
— Да. Как бих могъл да мъкна толкова монети със себе си?
— Какви са хартийките? Северноамериканските могат да ме компрометират.
— Добри банкноти на Английската банка.
— Ах, великолепно и много съобразително!
— Ето, вземете!
Жерар бръкна в кончова на окаяния си ловен ботуш и измъкна един пакет. Жената го отвори, преброи парите и додаде:
— Правилно отговарят! Сега отново съм богата! А вие, скъпи Жерар, направете ми услуга първо да хапнете нещо.
— С най-голямо удоволствие, тъй като умирам от глад. Емилия излезе, сервира му обилна вечеря, на която той обърна порядъчно внимание. Докато се хранеше, тя обсъждаше странични теми. Сетне вдигна посудата, седна отново до него и го подкани:
— Сега да поговорим по нашата работа! Че има нов президент, знаете ли?
— Някой, който иска да стане президент? Още не съм чул нещо по тоя въпрос. Кой е той?
— Някой си Пабло Кортейо от Мексико сити. Бил е управител на граф Фернандо де Родриганда.
— Като е в Мексико сити, каква надежда може да храни? Та нали столицата се намира в ръцете на французите!
— Казах, че е от Мексико сити, а не, че е там. Понастоящем се намира там долу в провинция Чеапас.
— Има ли привърженици?
— Той беше един от първите, които се застъпваха за французите, а Пантерата на Юга още се колебае. Докато Хуарес беше още могъщ, оня не смееше да провъзгласи намеренията си, а сега явно си мисли, че обстоятелството са благоприятни за него. Той подстрекава южните провинции, в които французите още не са отбелязали голям напредък.
— А успехите, които е реализирал?
— Изглежда, не са особено големи. Но Пантерата на Юга проявява нерешителност. Това е опасно. Вие знаете, че той има доста съмишленици.
— И все пак не ми се струва тоя Кортейо да може много да ни навреди.
— Кой знае! Възможно е да има пари, а в това отношение мексиканецът е доста податлив. Но най-странното е, че самият той вербува по-малко хора, отколкото неговата дъщеря.