Въпросът беше отправен към Жерар, който, откак позна момичето, повече не я удостои с вниманието си. Сега отвърна:
— За вас има ли тежест онова, което заявява една повлекана?
— Повлекана? — кресна лавкаджийката вбесена. — Очите ще ти издера, мерзавец такъв!
Тя поиска да се нахвърли върху Жерар, ала сержантът я задържа.
— Спри! — повели той. — Който оскърбява теб, оскърбява и нас. Той ще се разкайва за думите си. Преди всичко трябва да доложа на коменданта.
Той вече се канеше да излезе, когато на вратата се появи един лейтенант.
— Каква е тая врява? Какво се е случило?
Войниците отдадоха чест, а сержантът докладва:
— Тук има един пленник, който се промъкна в града, а после искаше отново да се измъкне.
— А-а, онзи, за когото бе съобщено преди три часа?
— Тъй вярно!
Лейтенантът изгледа Мазон проницателно в очите.
— Кой е той? — попита.
— Представя се за вакуеро от Алдама. Лавкаджийката обаче твърди, че бил ковач от Париж. Оказа се твърде непокорен.
— На всичкото отгоре и непокорен? Това влошава положението му. Как се казва?
— Жерар Мазон.
Офицерът отстъпи крачка назад и възкликна:
— Жерар? Войници, знаете ли кого сте заловили? Този мъж вероятно е Черния Жерар, който ни създава толкова проблеми.
— Черният Жерар! — разнесоха се наоколо възгласи. Офицерът направи знак за тишина и запита пленника:
— Правилно ли е предположението ми? Отговаряй!
В Жерар заговори чувство на гордост. Дали да им тръсне една лъжа, отричайки се по този начин от името си? Не. А да признае и да влоши положението си? И това не вървеше. Искаше му се първо да види как ще го посрещне комендантът. Ето защо дигна рамене и отвърна:
— Установете го, лейтенант!
— Казва се мосю лейтенант. — сопна му се офицерът. — Впрочем е все едно дали ще признаеш или не. Веднага ще разбера каква е работата. Мълви се, че прочутата пушка на Черния Жерар има приклад, излят от злато, покрито отгоре с олово, и че ударите, които раздава с нея, са винаги смъртоносни, понеже прикладът е много тежък. Взехте ли оръжията му?
— Да. Ето ги. — извести сержантът.
— Вземете един нож! Оловото е меко. Вижте дали отдолу не се крие злато!
Жерар видя, че е издаден. Онова, което разправяха хората за пушката му, си беше факт. Този приклад му служеше не само като оръжие, а същевременно и като портфейл. Ако имаше някакъв разход, достатъчно бе само да дялне приклада и да се разплати. Беше станал известен с него.
— Diable[14], затова значи пушката е толкова тежка! — обади се сержантът.
Той измъкна ножа си и отстрани част от оловото. Отдолу тутакси се показа блестящо злато.
— Злато е, чисто злато! — смая се сержантът.
— Сиреч това е Черният Жерар! — заяви лейтенантът ликуващо. — Аз лично ще отида при коменданта да му занеса тази токова важна новина.
Той тръгна. Останалите заоглеждаха пленника със страхопочитание. В караулното помещение цареше тишина. Дори лавкаджийката мълчеше. Нейният някогашен любим беше станал прочут и опасен горски скитник. Този факт така завладя мислите й, че тя забрави говора си.
Без да губи време, лейтенантът се отправи нагоре към коменданта. В залата се бе събрал голям брой дами и господа. Дамите бяха мексиканки, а господата мексиканци и френски офицери. Сред исконните жители имаше сърца, които бяха истински предани на Хуарес и пламтяха от омраза към чуждите нашественици. Но тук тези душевни пориви трябваше да остават прикрити, не биваше да проличават и в погледа. В момента, когато лейтенантът се появи, във всеобщото веселие бе настъпила пауза. По тая причина всички очи се впериха в него. По вида му ясно се виждаше, че носи важна новина. Комендантът викна насреща му:
— Толкова развълнуван, лейтенант! Какво носите? Лейтенантът застана чинно.
— Имам честта да доложа, мосю полковник, че заловихме Черния Жерар.
— Черния Жерар? Възможно ли е?
Известието предизвика всеобща възбуда. Французите бяха във възторг, че най-върлият враг е в ръцете им, докато мексиканците тъкмо обратното — бяха неприятно засегнати. Ако този прочут съмишленик наистина беше пленен, отечеството и Хуарес понасяха голяма загуба. Но в желанието си да видят опасния мъж, всички бяха единни, ето защо изслушаха с внимание съобщението, което лейтенантът предаде на коменданта. Последният заповяда да отведат пленника в служебната му стая. Лейтенантът вече искаше да се отдалечи, а събраните се спогледаха, когато една дама, която се славеше с благоразположението на коменданта, се обърна към него с молбата: