— Нещо се преситих да слушам гръмките Ви фрази, затова да сменим темата! Ония оръжия ваши ли са?
— Да.
— Покажете ги, лейтенант!
Споменатият нареди пушката, револверите и ножа на трапера на масата пред коменданта. Онзи взе пушката и огледа приклада.
— Това е злато. Откъде го имате?
— В планината открих една златна жила.
— Хайде бе! Не желаете ли да продадете сведенията си!
— Че за какво? Благодаря, нямахте ли намерение да ме разстреляте? Никога не бих казал мястото, дори да ми предложите пълната стойност на жилата. Никой почтен мексиканец не би го сторил.
— Злостен сте. А убивал ли сте и французи с тая пушка?
— Да.
— Много?
— Броя само едрия дивеч, французите не.
— Morbleu![15] — избухна комендантът. — не забравяйте пред кого се намирате!
— Пред човек, от който ни най-малко не ме е страх!
— Тъй, тъй, виждам, че си търсите по някаква причина смъртта И тя наистина няма да ви отмине, макар и не толкова скоро, както казах преди малко. Както изглежда, много нещо може да се узнае от вас, но тъй като от досегашното ви Държане предугаждам, че няма да отговаряте доброволно, ще трябва да ви подложа на малко мъчения.
— И какво толкова искате да узнаете?
— На първо място, кои са тукашните ви познати.
— Е, това наистина няма да узнаете.
— Ще видим, ще видим! — ухили се подигравателно офицерът. — Сетне пък ще имате добрината да ме осведомите за плановете на вашия приятел Хуарес.
— Я стига, та това е напълно излишно! Вие и без това ще ги узнаете, още щом ги приведе в изпълнение.
Мексиканците попиваха всяка дума на ловеца, кажи-речи без дъх да си поемат. Французите скърцаха зъби от ярост и беряха срам заради полковника, впуснал се в един такъв недостоен разговор. От последния отговор и той самият така се разгневи, че подскочи и ревна:
— Търпението ми вече преля! Разговарях тук с вас само за да ви покажа на присъстващите дами и господа. Сега обаче ще демонстрирам как се укротява подобен обесник. Ще получите петдесет удара, петдесет удара, от които и костите ви ще запращят, а после отново ще ви представим?!
Жерар поклати презрително глава, а очите му заискриха.
— Преди малко доказах, че не търпя да ме удрят и блъскат — отвърна той — защото по тоя начин бих се опозорил!
— Какво ми влиза в работата вашата чест! Отведете го!
— А мен пък вашата! — викна Жерар. — Ще ви покажа кой ще получи удари и ще изгуби честта си!
В следващия миг той измъкна ръцете си от пояса. Откъсна пагоните на коменданта и му нанесе такъв юмручен удар, че онзи рухна като пън на пода. Веднага след това сграбчи оръжията си — тикна ножа в пояса, револверите в кобурите и стисна пушката за цевта. Всичко това се случи, преди някой да е успял да се осъзнае.
— Да видим сега как ще се понрави златото ми! С този възглас той връхлетя като буря войниците, разпиля ги с един-единствен удар на ужасния приклад, стрелна се между тях към най-близкия отворен прозорец и изчезна с подигравателен смях:
— Буенас ночес, сеньоритас!
Войниците се търкаляха по земята. Офицерите и всички останали известно време стояха като вцепенени. Сетне обаче се разрази суматоха, неподдаваща се на описание.
— Навън! Надолу! След него! Незабавно!
С тези викове офицерите се втурнаха към вратата и войниците ги последваха. Но нито един не дръзна да възпроизведе скока през прозореца. Останаха само мексиканците и докато вън пред къщата безредни викове и крясъци огласиха нощта, неколцина от тях пристъпиха да прегледат коменданта.
— Ама че удар! Та той е мъртъв! — оповести един.
— Не, само е в несвяст — обади се втори. — Да го сложим на дивана!
Няколко от дамите бяха изпаднали в безсъзнание. Част от другите останаха да ги подпомогнат, споделяйки си тихи, възторжени забележки за Жерар, някои побързаха към прозорците да видят дали се е изплъзнал дръзкият ловец. Не беше необходимо да се безпокоят. Жерар се бе приземил благополучно и отскубнал поводите на най-близкия от вързаните долу коне. Възседна го с пъргав скок и препусна с такава бързина, че беше стигнал близката улица, преди първият от преследвачите да се е появил на стълбището.
Сега въпросът бе да се измъкне от града и премине през постовете. Град Чиуауа тънеше в мрак, ала това не представляваше затруднение. Той се носеше вихрено по улицата. На изхода й бе застанал един пост. Преди да е успял да пита кой е и да насочи пушката си, ездачът профуча край него. Но часовоят знаеше дълга си. Изстреля цевта, давайки сигнал за тревога и скоро полето се огласи от високи подвиквалия, насочени към Жерар: