Загрижеността, проявена към него от Резидиля, му подейства безкрайно благотворно. Въпреки голямата умора, полежа още известно време буден в леглото, но със затворени очи наистина. Сетне потъна в дълбок сън.
По това време Резидиля седеше отново долу при баща си, който, както обикновено, правеше наблюдения на времето. Тя си мислеше за спящия горе мъж и за откритието, което бе направила с помощта на неговата пушка. От мислите я откъсна гласът на баща й.
— Проклето време!
Резидиля не се отзова, поради което след кратка пауза онзи продължи:
— Чу ли?
— Да. — отговори тя. — Лошо време.
— Да не би да нямам право?
— Напротив, скъпи татко!
— Ето на! Отвън зле, а в салона още по-зле!
— Как тъй?
— Как тъй ли? — възнегодува той. — Специално ли искаш да го знаеш на всичкото отгоре? Тогава изслушай всичко! Че какво вижда човек, като зяпа там навън, а? И какво вижда, като се озърне в стаята? Теб, все теб, отново и отново само теб, столовете и пейките, старите чаши и шишета и повече нищичко!
— Добре де, но ти какво друго всъщност искаш да видиш тук?
Въпросът бе твърде необмислено зададен, защото старият само дебнеше как да си дойде отново на любимия разговор. Тя го осъзна, ала прекалено късно, тъй като той тутакси отвърна:
— Какво друго искам да видя тук! По дяволите, че какво друго, освен един зет? Той ми липсва, само той. Не го ли схващаш?
— И чак толкова ли ти е притрябвал? — усмихна се тя.
— На мен не, на теб!
— На мен? — възкликна тя, разсмивайки се гласно. — Зет? За тая работа би трябвало все пак да имам дъщеря!
— Ама, че дивотии! Да ме осмиваш ли искаш, а? Не ме прави зъл! Кротува си човек тук, вперил поглед в мизерното време навън или в старите пейки и маси вътре, и какво получава в замяна? Нищо, ама нищичко! Да имаш барем един зет тук, та човек да може да се поразговаря с него, когато е в лошо настроение!
— Стига на него това да му харесва!
— Защо не? За какво ще е тоя зет, ако не да закрепи мертека на покрива и да служи като гръмоотвод при лошо настроение? Ако ти в най-скоро време не си вземеш мъж, аз самият ще ти доведа един, който щеш не щеш, ще трябва да приемеш. И знаеш ли кой ще е той? Отгатни!
— Че кой може да отгатне! Кажи си го по-добре ти!
— Е, кой друг, освен Черния Жерар!
— Черния… Жерар? — запита тя бавно и с особено ударение.
— Да, той! Него здравата си го бива, точно какъвто трябва да е моят зет.
— А ако не ти допадне?
— Той ли? Охо, ще ми допадне и още как. Само като си помисля за пушката му от чисто злато!
— Това е страничен въпрос. Ако той изглежда например като… като…
— Ее, като…?
— Да речем като ловеца, който току-що отведох да спи?
— Я стига тъпи вицове, момиче! Черния Жерар изглежда другояче. За оня хич не ми говори! Кога е застрелял нещо? Какви са възможностите му за пиене и плащане? И сега се е опънал на сенцето и хърка посред светъл, бял ден. О, не, не, Черния Жерар сигурно изглежда съвсем другояче. Аз си го представям… ах… пак идва някой.
В същия миг премина някакъв конник, който спря пред пътната врата и слезе. Съдържателят го огледа, без да се надигне от мястото си, и подхвърли на дъщеря си:
— Знаеш ли какво е психология?
— Да. Наука за душевността.
— Така. Аз съм психолог, познавач на хората. Погледни тоя кон! Как го намираш?
— Много изпосталял.
— А ездача?
— Още по-сух и много дребен.
— А облеклото му?
— Съвсем изпокъсано.
— А оръжията му?
— Стари и не лъснати до блясък.
— Е, виждаш ли, това е достатъчно за един психолог. Този човек има дръглив кон, значи е стипца; дрехите му висят на парцали, значи е мърляч; оръжията му са калпави, значи е гол като тояга. Сигурно и той ще изпие само един джулеп като сънльото. Хич не са ми дотрябвали такива клиенти: — Той отвежда коня си в конюшнята. Следователно ще поиска да остане.
— Може и да му секне желанието. Най-напред ще се убедя дали е в състояние да плати. Ние, хората от Пирна, сме умни и хитри. Тоя факт ще му направи впечатление още от самото начало.
След няколко минути непознатият влезе. Той имаше такъв невзрачен вид, че би могъл дори да се стори малко подозрителен на някой, непознаващ условията на саваната. Той поздрави учтиво на завален испански, настани се, освободи се от пушката и попита:
— Нали това място е форт Гуаделупа?
— Да. — отвърна съдържателят късо.
— А вие навярно сте сеньор Пирнеро?
— Да.
— Би ли могъл човек да получи един джулеп?
— Да.
— В такъв случай ми донесете един!
— Добре, но само един.