— Защо не повече? — запита клиентът учуден.
— Това си е моя работа.
При тези думи съдържателят метна изразителен поглед на външността на клиента и полека се надигна. Непознатият забеляза погледа. Той потисна усмивката си, дигна рамене и поемайки мълчаливо чашата, отпи порядъчно. Пирнеро се настани отново до прозореца и се загледа навън. Тъй като гостът си мълчеше, а и дъщерята не се обаждаше, тая тишина накрая все пак му стана тягостна. Ето защо, след известно време изръмжа на себе си:
— Проклето време!
И понеже никой не отвърна, той се обърна, изгледа предизвикателно посетителя и проточи:
— Ее?
— Какво? — отзова се непознатият.
— Проклето време!
— О, напълно прилично! — засмя се онзи.
Пирнеро подскочи. Помисли си, че го занасят.
— Как го рекохте? — запита гневно.
— Така, както го чухте. — гласеше отговорът. — Времето си е съвсем прилично.
— А-а, да ме ядосате ли искате?
— И през ум не ми минава!
— Пък сте и последният, на когото бих се ядосал.
— Как тъй?
— По различни причини! На първо място вашият кон е един козел.
— Хубаво. По-нататък!
— После нямате един свестен парцал по тялото си.
— Много правилно! И още какво?
— И трето, оръжията ви не струват и пукната пара.
— Откъде знаете?
— Та то се вижда от пръв поглед. За тая работа не е нужно човек да е психолог или да притежава кой знае какви дипломатически дарби.
Непознатият кимна усмихнато и отвърна:
— Вече съм напълно убеден, че съм при сеньор Пирнеро.
— Как така? — слиса се съдържателят.
— Разказвали са ми за вас и намирам, че всичко отговаря на истината.
— Каква истина? Caramba, какво са ви надрънкали за мен?
— Че сте добряк.
— Да, да, такъв съм наистина! По-нататък!
— Че постоянно седите до прозореца.
— И това отговаря. После?
— И съзерцавате времето.
— Правилно, Нататък!
— Че вследствие на това започвате всеки разговор с времето, сеньор Пирнеро.
— Така ли? Хмм! На мен още не ми е направило впечатление. Сетне!
— Че с голяма охота говорите за женитби и зетьове. Пирнеро изгледа събеседника си изпитателно. Не му беше ясно дали да се радва или сърди.
— А вие как мислите? — попита.
— Изобщо не мисля, така ми го предадоха моите другари. Ама я дойте още един джулеп, сеньор!
Непознатия допи чашата си и я протегна на съдържателя. Оня го измери отново с поглед и бавно поклати глава.
— Повече не наливам. Платете първия!
— Аха, смятате ме за някой безделник, който не може да плати? — засмя се клиентът. — Добре, добре! Ще се уверите. — Той бръкна в джоба, измъкна една кожена торбичка и я отвори. — Ето ви сметката. — При тези думи измъкна едно нъгит с големината на лешник и го подаде на съдържателя. Този посегна зарадван, огледа го от всички страни, претегли го на ръка и възкликна смаяно:
— Злато, действително чисто злато! Ascuas! Имате ли още?
— Няколко пълни торбички.
— Откъде?
— От мините го накопах.
— Къде?
— О, това си е моя работа, сеньор Пирнеро! — ухили се посетителят.
— Ама че нъгит! Оценявам го по приятелски на двайсет долара.
— Трийсет.
— Да го претегля и обменя?
— Иска ли питане.
Съдържателят се надигна и отиде да донесе везните. Двамата постигнаха съгласие за цена от двадесет и пет долара, които Пирнеро веднага наброи.
— Значи искате още един джулеп? — попита той услужливо.
— Незабавно ще го получите.
Нъгит бе причина посетителят да израсне толкова бързо и високо в очите на Пирнеро. То бе причината да го обслужи с такава готовност. Той вече се разкайваше за предишното си държане и се намести до прозореца да поразмисли по какъв начин да оправи нещата. И понеже не му хрумна веднага нещо подходящо, подхвана по обичая:
— Проклето време!
— Хмм! — изръмжа посетителят.
— Но си има и добра страна — промени тона Пирнеро.
— Много правилно. Особено за мен, тъй като идвам от Ляно Естакадо.
— Вярно ли?
— Да. А когато човек дни наред е издържал без вода в зноя на оная местност, можете да си представите каква живителна подкрепа е един дъжд.
— Да, действително — съгласи се охотно съдържателят. — — Но я кажете, сеньор, сам ли дойдохте насам?
— Да.
— Невъзможно! На подобно начинание може да се осмели само някой безумно дързък мъж.
— Е, аз се осмелих. Пък и виждате, че съм съвсем сам.
— Наистина. Но аз си помислих… хм!
— Какво? Какво си помислихте, сеньор Пирнеро?
Съдържателят изгледа клиента си проницателно и отвърна замислено: