— Да. Минава полунощ.
— Значи е твърде късно да се залавяме за нашата работа. Колко е тихо и безмълвно наоколо. Харар е потънал в дълбока тишина. Там отсреща при хаджи Амандан още стоят торбите с фурми, които днес получи. Различавам ги въпреки тъмнината.
— Торби с фурми? — оживи се испанецът. — Ех, да можеше човек да отскочи и вземе малко! Не съм ял нищичко цял ден.
Очите на стареца опипаха изпитателно видимата зона. След известно време додаде:
— Вярно, че това желание би могло да се нарече неблагоразумие, ала от друга страна трябва и да помислим, че утре ще се нуждаем от всичките си сили. При мен жаждата е по-силна от глада, а знам, че под стряхата на хаджията виси един мех пълен с вода. Да рискуваме ли, Миндрело?
— Защо не? Кой ще ни забележи?
— Добре! Да избутаме изцяло камъка, но после ще пълзим, за да сме сигурни, че никой няма да ни види.
— За по-сигурно ще взема ножа си.
— Охо, имате нож?
— Да, преди време ми провървя да задигна един незабелязано.
Миндрело слезе и скоро се завърна, стиснал ножа между зъбите. Те напрегнаха повторно сили и отместиха плочата настрани. Вече можеха да се измъкнат навън. Легнаха на земята и запълзяха към постройката, под чиято стряха бяха наредени торбите с фурми. Над тях висеше мехът, за който бе споменал графът. Той се приближи и поиска да пие, ала събратът му по неволя го хвана за ръката.
— Защо ще пиете сега, дон Фернандо?
— А кога иначе?
— По-късно. Помислете, на нас мехът ни е по-необходим, отколкото на тоя хаджи. Предлагам да го вземем с нас.
— Но на сутринта ще открият, че липсва.
— Тая работа какво ни засяга? — Миндрело метна на рамо една пълна торба с фурми и продължи: — Вземете меха, а после ще си устроим истински пир.
След тия думи той плъзна като сянка с възможно най-голяма бързина към затвора и графът ще не ще го последва с меха. Първо спуснаха торбата и меха, след което слязоха и те. Долу имаше място, колкото горе-долу да стоят прави, но поне можеха да утолят глада и жаждата. После отново се покатериха горе, където имаха възможност да подишат чист въздух до времето, когато жителите на Харар стават от сън. Останаха да лежат под отвора за техния коптор и обсъждаха плануваното бягство. Едва когато далечни шумове ги известиха за разбуждалото на жителите, наместиха плочата в старото положение и се плъзнаха обратно в подземния затвор. Миндрело запита:
— Заедно ли ще останем, дон Фернандо?
— Не — отвърна старецът. — Би било непредпазливо. Много е възможно да поискат да видят или говорят с някой от нас. Ще се върна в килията си и временно ще поставим изкъртените камъни на междинната стена.
2. Продадена като робиня
Докато Осман, пратеникът на предводителя на кервана, чакаше пред градската порта, пазачът отиде да докладва на султана. Стигна в палата малко след като граф Фернандо бе отведен в затвора. Когато пристъпи в приемната зала, султан Ахмед все още седеше на своята тронна пейка. Лицето на владетеля беше навъсено, гневът от непокорния роб още не се бе уталожил. Всеки, който го познаваше, знаеше, че сега е рисковано човек да се приближи до него. Той изгледа вратаря с хвърлящи искри очи.
— Какво искаш толкова късно?
Запитаният се хвърли ничком на земята и едва повдигайки глава, съобщи:
— Пред портата един пратеник желае пропуск.
— Кой го праща?
— Арафат, емирът на керваните.
— Арафат? Аха-а, тук ли е най-сетне? Доста дълго ме накара да чакам и ще изпита моя гняв. Що за човек е пратил?
— Някакъв сомалиец. Ахмед подскочи яростно.
— Сомалиец? Как се осмеляваш, кучешки син, да ме безпокоиш толкова късно заради един жалък сомалиец? Върви при портата и кажи на оня проклет сомалиец: Дано Аллах те погуби! Нека се върне при своя господар и го уведоми, че очаквам даровете му два часа след разсъмване! А по това време няма да бъде пуснат никой жител на Харар, камо ли някакъв си сомалиец!
— Когато емирът пристигне с даровете, да го пусна ли, о, повелителю?
— Не, Арафат може да помисли, че нямам търпение да го видя. Нека подреме един час с хората си пред вратата. И това е една незаслужена милост за това куче, ако изобщо му позволя да стъпи в моя град.
Пазачът се отдалечи. Пред портата Осман изтрая до завръщането му. Той определено очакваше да бъде пропуснат и остана немалко удивен, когато до него достигнаха думите: