А сега фройлайн Шрьодер дори няма собствена стая. Принудена е да спи във всекидневната, зад един параван, на малък диван с развалени пружини. Както в толкова много от по-старите берлински апартаменти, нашата всекидневна свързва предната част на къщата със задната. Наемателите, които живеят в предната част, трябва да минат през всекидневната, за да отидат в банята, и през нощта често безпокоят фройлайн Шрьодер.
— Аз обаче веднага заспивам отново. Това не ме смущава. Много се изморявам. — Тя трябва да върши цялата домакинска работа сама и това отнема по-голямата част от времето й. — Ако преди двадесет години някой ми беше казал да измия пода в собствената си къща, щях да му зашлевя шамар. Но човек свиква с това. Човек свиква с всичко.
Ами спомням си времето, когато по-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да изхвърля това нощно гърне… А сега — каза фройлайн Шрьодер, пригаждайки жестовете си към думите, — боже мой! Не е повече от това да налееш чаша чай!
Много обича да ми показва различните белези и петна, оставени от наемателите, живели в стаята:
— Да, хер Ишиву, имам по нещо, с което ще запомня всеки от тях… Погледнете тук, на килима — нямам представа колко пъти съм го пращала на химическо чистене, но нищо не може да се направи. Това е мястото, където хер Ньоске повърна след рождения си ден. Какво, дявол да го вземе, може да е ял, за да направи такава мръсотия? Беше дошъл в Берлин да учи, разбирате ли. Родителите му живееха в Бранденбург — първокласно семейство, уверявам ви! Имаха купища пари! Неговият хер Папа беше хирург и, разбира се, искаше момчето му да върви по неговия път… Какъв очарователен младеж! „Хер Ньоске — често му казвах аз, — извинете, но вие — с този ум, дето го имате — наистина трябва да работите по-упорито! Помислете за вашия хер Папа и вашата фрау Мама — не е честно да прахосвате хубавите им пари така. Та то щеше да е по-добре да ги хвърлите в Шпрее. Поне ще направите сензация!“ Като майка му бях. И винаги когато изпадаше в някакво затруднение — а той беше ужасно нехаен, — идваше направо при мене: „Шрьодерче — казваше хер Ньоске, — моля ви, не ми се сърдете… Снощи играхме карти и загубих цялата си издръжка за месеца. Не смея да кажа на баща си…“ А после ме поглеждаше с онези негови страхотни големи очи. Много добре знаех какво цели, калпазанинът такъв! Но нямах сърце да му откажа. Така че сядах и написвах писмо на неговата фрау Мама и я умолявах да му прости за последен път и да му изпрати още малко пари. И тя винаги пращаше… Разбира се, като жена, аз знаех как мога да трогна една майка, въпреки че никога не съм имала собствени деца… Защо се усмихвате, хер Ишиву? Е добре, Всеки може да сгреши, нали така! — А ето на това място хер Ритмайстерът винаги разливаше кафето си върху тапетите. Сядаше там на дивана с годеницата си. „Хер ритмайстер — казвах му аз, — много ви моля, пийте си кафето на масата. Простете че се осмелявам, но има много време за другото след това…“ Той обаче винаги сядаше на дивана. След малко, разбира се, като започне да става по-разпален в чувствата си, чашите се прекатурват… Такъв красив господин беше! Понякога пристигаха неговата фрау Мама и сестра му. Обичаха да идват в Берлин. „Фройлайн Шрьодер — казваха ми те, — вие не знаете колко сте щастлива, че живеете тук, точно в центъра на всичко. Ние сме само провинциалистки — завиждаме ви! А сега я ни кажете последните дворцови клюки!“ Те, разбира се, само се шегуваха. Имаха най-приятната къщичка, недалеч от Халберщадт, в Харц. Показваха ми снимки на къщичката. Истинска мечта!
— Виждате ли тези мастилени петна по килима? Тук хер професор Кох си тръскаше писалката. Стотици пъти съм му правила забележка. Накрая дори поставих листове попивателна хартия на пода около стола му. Беше много разсеян… Такъв мил стар господин! И толкова естествен. Много държах на него. Ако му закърпех ризата или чорапите, той ми благодареше, просълзен. Обичаше да си прави малки шеги. Понякога, като ме чуеше, че идвам, изгасяваше лампата, скриваше се зад вратата и ръмжеше като лъв, за да ме изплаши. Съвсем като децата… Фройлайн Шрьодер може да продължава така, без да се повтаря, с часове. След като съм я слушал известно време, усещам, че отново изпадам в някакъв странен унес. Започвам да се чувствувам безкрайно потиснат и нещастен. Къде са всички тези наематели сега? Къде ще бъда аз самият след десет години? Не тук, положително. Колко морета и граници ще трябва да премина пеша, на кон, с кола, с велосипед, самолет, параход, влак, асансьор, движещи се стълби и трамвай?