Когато прислужницата пристигна, бях принуден, въпреки протестите си, да се наям добре, с чиния, нож и вилица. Това провали и последните ми опити да се държа с нея като учител с ученичка. Чувствувах се като полицай, на когото привлекателна готвачка дава да яде в кухнята. Фройлайн Хипи ме наблюдаваше с добродушната си ленива усмивка:
— Кажете ми, моля, защо вие идва в Германия?
Тя много се интересува от мене, но само като крава, която лениво пъха главата си между железните пръчки на някоя входна врата, без да има особено желание да я отвори. Казах, че намирам Германия много интересна:
— Политическото и икономическото положение — заимпровизирах авторитетно с гласа си на учител — е по-интересно в Германия, отколкото в която и да е друга европейска страна — С изключение на Русия, разбира се, — добавих експериментално.
Фройлайн Хипи обаче не реагира. Тя просто безизразно се усмихна:
— Мисля, за вас тук ще бъде скучно? Нямате много приятели в Берлин, не?
— Не. Не много.
Това явно й се хареса и й се видя забавно. — Не познавате някои добри момичета?
В този момент звънна домашният телефон. Усмихвайки се лениво, тя вдигна слушалката, но, изглежда, не слушаше тенекиения глас, който идваше от нея. Наистина чувах съвсем отчетливо гласа на фрау Берщайн, майката на Хипи, която говореше от съседната стая.
— Дали си оставила червената си книга тук? — повтори подигравателно фройлайн Хипи и ми се усмихна, сякаш това беше шега, в която трябваше да участвувам и аз — Не, не я виждам. Трябва да е в кабинета. Звънни на татко. Да, той работи там. — С безмълвен жест тя ми предложи още един портокал. Поклатих глава вежливо, но отрицателно. И двамата се разсмяхме: — Майче, какво ще обядваме днес? Да? Наистина ли? Чудесно!
— Не познахте ли никакви добри момичета?
Тя постави слушалката на мястото й и се върна към кръстосания разпит.
— Някакви добри момичета… — поправих я аз уклончиво.
Фройлайн Хипи обаче само се усмихна, в очакване на отговора ми.
— Да. Има една — трябваше най-сетне да добавя, мислейки за фройлайн Кост.
— Само една? — тя повдигна вежди в комична изненада. — А кажете, моля ви, намирате ли немкините различни, отколкото англичанките?
Изчервих се.
— Намирате ли, че немкините… — започнах да я поправям, но спрях, осъзнавайки навреме, че не бях съвсем сигурен дали се казва различни от или различни спрямо.
— Намирате ли немкините различни, отколкото англичанките? — повтори тя упорито, усмихвайки се.
Изчервих се ужасно.
— Да. Много различни — отговорих смело аз.
— С какво са различни?
Телефонът състрадателно звънна отново. Този път се обади някой от кухнята, за да каже, че обядът ще бъде готов един час по-рано от обикновено. Хер Бернщайн щял да ходи в града този следобед.
— Толкова много съжалявам — каза фройлайн Хипи и стана, — но трябва да привършим за днес. И ще видим ние пак в петък? В такъв случай довиждане, мистър Ишъруд, и много ви благодаря.
Потършува в чантичката си и ми връчи един плик, който пъхнах непохватно в джоба си и го отворих едва когато къщата на Бернщайнови се скри от погледа ми. Вътре имаше банкнота от пет марки. Подхвърлих я във въздуха, изпуснах я и след пет минути я открих, заровена в пясъка. После пробягах цялото разстояние до трамвайната спирка като си пеех и подритвах камъчета по пътя. Чувствувах се необикновено виновен и въодушевен, сякаш бях извършил успешно малка кражба.
Чисто губене на време е да се преструвам, че уча фройлайн Хипи на нещо. Ако не знае някоя дума, казва я на немски. Щом я поправя, тя я повтаря на немски. Аз, разбира се, съм доволен, че е толкова мързелива, но се опасявам, че фрау Бернщайн може да открие колко бавно напредва дъщеря й. Това обаче е малко вероятно. Що се отнася до повечето богати хора, ако веднъж решат да ви повярват изобщо, можете да ги заблуждавате колкото си искате. Единственият реален проблем за частния учител е да влезе през входната врата.
А колкото до Хипи, на нея моите посещения като че ли харесват. По нещо, което тя ми каза онзи ден, съдя, че се хвали на училищните си приятели със своя истински преподавател-англичанин. Ние се разбираме много добре. От мен се иска да не й досаждам много с английския и затова ме подкупва с плодове. Тя, от своя страна, казва на родителите си, че съм най-добрият учител, който някога е имала. Бъбрим на немски за всичко, което я интересува. На всеки 3–4 минути ни прекъсват и тя трябва да изпълнява ролята си в семейната игра на размяна на абсолютно незначителни съобщения по домашния телефон.
Хипи никога не се тревожи за бъдещето. Като всеки берлинчанин, и тя често се позовава на политическото положение, но съвсем накратко, с обичайната меланхолия, така както човек говори за религията. За нея политиката е нещо съвсем нереално. Възнамерява да отиде в университета, да пътува, да се позабавлява и накрая, разбира се, да се омъжи. Има вече много приятели. Отделяме доста време да приказваме за тях. Един имал прекрасна кола. Друг имал самолет. Следващият се е дуелирал седем пъти. Един друг пък открил начин за изгасяване на уличните лампи само с едно сръчно ритване на определено място. Една нощ, на връщане от танци, Хипи и той изгасили всички лампи в района.