Берлински дневник ((Зимата 1932–1933))

Кристофър Ишъруд Берлински дневник (Зимата 1932–1933)

Това е първата леденостудена зимна вечер през тази година. Смразяващият студ е сковал града и навсякъде цари пълна тишина като затишието в горещ летен следобед. От студа градът сякаш се свива и смалява, докато се превръща в малка черна точица, която едва ли е по-голяма от стотиците други уединени и трудно откриваеми точици по огромната карта на Европа. Навън, в нощта, отвъд новопостроените железобетонни блокове, където улиците опират в замръзналите общински градини, раздадени за обработване, са пруските полета. Тази нощ човек има чувството, че те са наблизо и пълзят към града като талази на безкраен застрашителен океан, осеян с безлистни шубраци, заледени езера и малки селца, чиито имена сега са само чуждоземни названия на бойни полета от полузабравени войни. Берлин е скелет, пронизан от ледена болка. Това е болката, която дълбае и в моя скелет. Усещам в костите си острата болка от скрежа по гредите на надземната железница, по железните парапети на балконите, мостовете, трамвайните линии, стълбовете на уличните лампи, отходните места. Желязото пулсира и се свива, камъкът и тухлите замръзват с тъпа болка, мазилката се е вкочанила.

Берлин е град с два центъра: куп скъпи хотели, барове, кина, магазини около Мемориалната църква — ядро от светлина, което искри като изкуствен диамант в бедняшкия здрач на града, и градския център около „Унтер ден Линден“, грижливо подреден и съзнаващ своята стойност. С тази смесица от внушителни международни стилове, копия на копия, те утвърждават престижа ни като столица — парламент, няколко музеи, държавна банка, катедрала, опера, дузина посолства, триумфална арка. Нищо не е пропуснато. Всички те са толкова помпозни, толкова съразмерни — всички, освен катедралата, чиято архитектура сякаш напомня за онази истерия, която обикновено мъждука зад всяка тежка, сива пруска фасада. Захлупена с абсурдното си кубе, тя е на пръв поглед така поразяващо странна, че човек започва да й търси подходящо нелепо име — църквата „Непорочното унищожение“.

Но в същност сърцето на Берлин е една влажна черна горичка, наречена „Тиергартен“. По това време на годината студът прогонва селските момчета от техните малки, беззащитни селца към града, за да търсят храна и работа. Но градът, който свети така ярко и приканващо в нощното небе отвъд полята, е и студен, и жесток, и мъртъв. Топлината му е илюзия, мираж в зимната пустиня. Той няма да приеме тези момчета. Няма какво да им даде. Студът ги прогонва от улиците в гората, която е жестокото сърце на Берлин. Там те се гушат, треперещи по пейките, гладни и премръзнали, и мечтаят за печките в своите далечни селски къщурки.

Фройлайн Шрьодер мрази студа. Свила се е в кадифения си, подплатен с кожа жакет, и седи в ъгъла, сложила обутите си в чорапи крака върху кахлената печка. Понякога пуши цигара, понякога си пийва чай, но обикновено просто седи, втренчила унило поглед в плочките на печката, унесена в някаква зимна дрямка. Напоследък е самотна. Фройлайн Меир е в Холандия на турне. Така че тя няма с кого да си говори, освен с Боби и мен.

Но Боби е в немилост. Не само е без работа и три месеца не си е плащал наема, но фройлайн Шрьодер има и основания да го подозира, че краде пари от чантата й.

— Знаете ли, хер Ишиву — ми каза тя, — никак не бих се учудила, ако той е свил онези петдесет марки на фройлайн Кост… Напълно е способен на това, тази свиня! Като си помисля, че съм могла така да се излъжа в него! Ще повярвате ли, хер Ишиву, отнасях се към него като към свой роден син — и ето ти за благодарност! Казва, че щял да ми плати до пфениг, ако му дадат тази работа като барман в „Лейди Уиндърмиър“… ако, ако… — Фройлайн Шрьодер пухти с крайно презрение: — Как не! По-скоро баба ми ще стане трамвай!

Боби беше изхвърлен от старата си стая и осъден на изгнание в „шведския павилион“. Там, горе, сигурно става ужасно течение.

Понякога горкият Боби е съвсем посинял от студ. През последната година той се е променил много — косата му е оредяла, дрехите му са по-окъсани, нахалството му е станало по-предизвикателно и в него има нещо покъртително. Хора като Боби живеят само за работата си — отнемеш ли им работата, те сякаш престават да съществуват. Понякога той се промъква във всекидневната — небръснат, с ръце в джобовете — и се върти наоколо, като ни поглежда с плахо предизвикателство и си свирука танцови мелодии, които не са вече модерни. Отвреме-навреме фройлайн Шрьодер му подхвърля по някоя дума като парченце хляб, което й се свиди. Но нито го поглежда, нито му прави място до печката, Вероятно все още не му е простила за историята с фройлайн Кост. Няма ги вече дните, когато можеше да я гъделичка и потупва по задника.