— Мъже, облечени като жени ли? Като жени, а? Искате да кажете, че са хомосексуалисти?
— В крайна сметка ние всички сме странни3 — провлачено и сериозно рече Фриц и в гласа му прозвучаха печални нотки. Младежът бавно и внимателно ни изгледа. Беше тичал и все още не му достигаше въздух. Останалите се скупчиха тромаво зад него, готови на всичко — макар че под зеленикавата светлина на лампите голобрадите им детински лица със зяпнали уста изглеждаха малко изплашени.
— Вие хомосексуалист също, а? — попита дребният американец, обръщайки се ненадейно към мене.
— Да — отговорих аз, — много съм странен наистина.
Той постоя така срещу мене, като едва си поемаше дъх, с вирната напред брадичка и, изглежда, се колебаеше дали да ме удари по лицето. След това се обърна, нададе някакъв див ученически боен вик и следван от другите, се втурна стремглаво в кабарето.
— Ходил ли си някога в онзи комунистически вертеп до зоологическата градина? — ме попита Фриц, когато си отивахме. — Трябва и там да надникнем накрая… Може би след шест месеца всички ще носим червени ризи.
Аз се съгласих да отидем. Искаше ми се да разбера каква е представата на Фриц за „комунистически вертеп“.
Това беше в същност една малка варосана изба. По десетина души седяха заедно на дълги дървени пейки около големи маси без покривки — като в училищна столова. Стените бяха изподраскани с експресионистични рисунки, които включваха и изрезки от вестници, истински карти за игра, подложки за бира, заковани с пирони, кибритени кутии, цигарени кутии и изрязани от снимки човешки лица. Кафенето беше пълно със студенти, повечето от които изразяваха политическата си враждебност чрез неспретнатото си облекло — мъжете бяха в моряшки фланелки, с изцапани и развлечени панталони, момичетата — в лошо ушити джемпъри и поли, които явно бяха забодени с безопасни игли, с небрежно завързани цигански шалчета в крещящи цветове. Съдържателката пушеше пура. Момчето, което изпълняваше ролята на сервитьор, се влачеше наоколо с цигара между зъбите и потупваше клиентите по гърба, когато приемаше поръчките им.
Всичко това ни изглеждаше съвсем превзето и весело и радостно: човек не можеше да не се почувствува у дома си. Фриц, както обикновено, видя много приятели. Запозна ме с трима от тях — мъж, който се казваше Мартин, млад художник на име Вернер и неговото момиче Инге. Тя беше груба и подвижна — носеше малка шапчица с перо, която й придаваше някаква фарсова прилика с Хенри Осми. Докато Вернер и Инге бъбреха, Мартин мълчеше: беше слабичък, мургав, имаше продълговато лице с остри черти и язвителната, надменна усмивка на съзнателния конспиратор. По-късно, след като Фриц, Вернер и Инге се преместиха на другия край на масата, за да се присъединят към някаква нова компания, Мартин започна да говори за наближаващата гражданска война. Когато избухне войната, ми обясни той, комунистите, които имат много малко оръдия, ще завладеят покривите. Тогава ще държат полицията на почетно разстояние с ръчни гранати. Ще е необходимо да се удържи само три дни, защото съветската флота моментално ще се втурне към Свинемюнде и ще започне да стоварва войски. — Прекарвам по-голяма част от времето си в правене на бомби — добави Мартин. Аз кимнах и се усмихнах, чувствувайки се много объркан. Не бях сигурен дали ми се подиграваше, или пък умишлено постъпваше толкова неблагоразумно. Положително не беше пиян, но не ми направи впечатление и на умопобъркан. След малко в кафенето влезе поразително красиво момче на шестнадесет-седемнадесет години. Казваше се Руди. Беше с руска рубашка, къси кожени панталони и ботуши на куриер. Закрачи към нашата маса с цялата героична превзетост на вестоносец, който се завръща с успех от опасна мисия. Той обаче не носеше никаква вест. След вихреното влизане и поредица от отсечени, военни ръкостискания, той седна кротко до нас и си поръча чай.
Тази вечер отново отидох в „комунистическото“ кафене. То е наистина един пленителен малък свят на интриги и контраинтриги. Негов Наполеон е зловещият бомбопроизводител Мартин; Вернер е неговият Дантон; Руди е Жана д’Арк. Всеки подозира останалите. Мартин вече ме предупреди за Вернер: той е „политически неблагонадежден“ — миналото лято откраднал всичките средства на една комунистическа младежка организация. А Вернер ме предупреди за Мартин: той е или нацистки агент, или полицейски шпионин, или платен агент на френското правителство. В допълнение на това и Мартин, и Вернер най-настойчиво ме посъветваха да нямам нищо общо с Руди и решително отказаха да ми обяснят защо.