— Аз съм Доброжив.
— Мисля, че е безнадеждно — намеси се Хемфил. Момичето не му обърна внимание.
— Доброжив? Аз се казвам Мария. А това е Хемфил.
Никаква реакция.
— Кои са твоите родители? Баща ти? Майка ти?
— Те също бяха доброживи. Помагаха на машината. Имаше битка и зложивите ги убиха. Само че те били дали на машината клетки от своите тела и сетне тя ме направила от тези клетки. Сега аз съм единственият доброжив.
— Велики Боже — промълви изумено Хемфил.
Мълчаливото, изпълнено със страхопочитание внимание изглежда подейства на Доброжив, въпреки че заплахите и молбите преди това не бяха успели. Лицето му се изкриви в гримаса; той се обърна и се втренчи в един ръб. После може би за пръв път, сам подхвърли следната реплика:
— Аз зная, че те са били като вас. Един мъж и една жена.
На Хемфил му се прииска да разруши всеки кубически фут от големия цели мили механизъм с ненавистта си и изгледа поред всяка стена и всеки ъгъл от помещението.
— Проклетите машини — процеди с мутиращ като на берсеркера глас. — Какво само ми направиха. И на теб. На всички ни.
Изглежда плановете му хрумваха все под влияние на омразата. Пристъпи бързо напред и сложи ръка на рамото на Доброжив.
— Слушай! Знаеш ли какво е радиоактивен изотоп?
— Да.
— Трябва да има място — тук някъде — където машината решава какво да предприеме по-нататък… каква стратегия да следва. Място, където е поставено блокче от изотоп с дълъг период на полуразпад. Вероятно е някъде близо до центъра на машината. Известно ли ти е къде се намира?
— Да. Аз знам къде е стратегическият корпус.
— Стратегическият корпус? — надеждата му отново възкръсна. — Има ли начин да стигнем до него?
— Вие сте зложиви! — той непохватно отблъсна ръката на Хемфил. — Искате да повредите машината, вече повредихте и мен. Трябва да бъдете унищожени!
Мария се намеси и се постара да го успокои.
— Доброжив, ние не сме лоши — този мъж и аз. Зложиви са били онези, които са създали машината. Някой я е построил, разбираш ли, някакви живи хора са я построили — преди много време. Те са били истинските зложиви.
— Зложиви! — дали се съгласяваше с Мария или я обвиняваше?
— Не ти ли се живее, Доброжив? Хемфил и аз искаме да живеем. Опитваме се да ти помогнем, понеже си жив като нас. А ти самият няма ли да ни помогнеш?
Известно време Доброжив мълчаливо съзерцава преградната стена. Сетне се извърна с лице към тях и каза:
— Всички живи мислят, че са живи, но не са. Съществуват само частици, енергия, пространство и закони за работата на машините.
Мария не го оставяше на мира.
— Доброжив, изслушай ме! Един мъдър човек някога е казал: „Мисля, следователно съществувам.“
— Един мъдър човек? — попита той с пресекливия си глас. После седна на пода, обгърнал с ръце коленете си, и се заклати напред-назад. Може би разсъждаваше.
Хемфил дръпна Мария настрани и й рече:
— Виж какво, сега имаме някаква надеждица. Тук има много въздух, вода и храна. Нашите крайцери би трябвало да са влезли в дирите на берсеркера. Ако успеем да го обезвредим, можем да изчакаме и сигурно ще ни приберат след месец-два. Или по-скоро.
Тя го гледаше мълчаливо.
— Хемфил, какво са ти сторили тези машини?
— Жена ми… децата ми — той се надяваше, че гласът му звучи почти безразлично. — Преди три години бяха на Паскало, нищо не беше останало. Тази машина или някоя като нея.
Тя хвана ръката му, както бе хванала ръката на Доброжив. Двамата погледнаха сплетените си пръсти, а сетне вдигнаха заедно очи и се усмихнаха неловко на сходните си действия.
— Къде е бомбата? — сепна се Хемфил и се извърна назад.
Бомбата лежеше в един слабо осветен ъгъл. Той я сграбчи пак и закрачи към мястото, където Доброжив още се люшкаше напред-назад.
— Е, с нас ли си? Или с ония, дето са построили машината?
Доброжив се изправи и внимателно изгледа Хемфил.
— Те са били вдъхновени от законите на физиката, които са управлявали мозъците им, да създадат машината. Сега машината ги съхранява като образи. Запазила е баща ми и майка ми, ще запази и мен.
— Какви образи имаш предвид? Къде са?
— Образите в театъра.
Изглеждаше, че е най-добре да приучи това създание да им сътрудничи, да извоюва доверието му и в същото време да изкопчи повече сведения за него и машината. А сетне — към стратегическия корпус. Хемфил се постара гласът му да прозвучи приятелски:
— Ще ни заведеш ли в театъра, Доброжив?
Това несъмнено бе най-просторното пълно с въздух помещение, на което бяха попадали досега и в него имаше стотина седалки, чиято форма бе пригодна и за произлезли от Земята хора, макар Хемфил да предполагаше, че е било предназначено за представителите на друга раса. Театърът беше претенциозно декориран и добре осветен. Щом вратата зад тях се затвори, на сцената оживяха образите на строени в редици интелигентни създания.