Какво ли друго можеше да стори? Тя изведе Доброжив от театъра, а отдавна хвърлилия топа хуманоид цъкаше и хъмкаше на сцената, изброявайки хилядите си звезди.
Твърде много неща се бяха случили и продължаваха да се случват, но изведнъж той разбра, че повече не можеше да издържи да е близо до зложивото. Доброжив усети, че се дърпа от жената, побягва, носи се по коридорите към мястото, където се криеше, когато бе малък и от нищото връхлитаха странни страхове. Това бе стаята, където машината винаги можеше да го чуе и винаги бе готова да разговаря с него.
Изправи се пред погледа на машината в стаята, която се бе смалила. Той мислеше така за нея, защото ясно си я спомняше като по-голяма стая, в която скенерите и говорителите на машината се издигаха над главата му. Досещаше се, че промяната се дължеше всъщност на собственото му физическо израстване, ала в съзнанието му това помещение заемаше особено място, защото се асоциираше с храната, съня и уютната топлина.
— Слушах зложивите и им показвах разни неща — призна той, боейки се от наказанието.
— Известно ми е, Доброжив, понеже наблюдавах. Това е част от моя експеримент.
Какво радостно облекчение! Машината нищо не спомена за наказание, макар сигурно да знаеше, че думите и действията на зложивите бяха го потресли и извадили от равновесие. Той даже си бе представил как показва на човека Хемфил стратегическия корпус и така завинаги слага край на всички наказания.
— Те искаха аз… искаха аз да…
— Аз наблюдавах. Аз слушах. Мъжът е здрав и лош, и е силно мотивиран да се бори срещу мен. Трябва да проумея хората като него, защото те ми причиняват много вреди. Аз ще го изпитвам до отказ, до пълно унищожение. Той вярва, че вътре в мен е свободен и няма да се държи като затворник. Това е важно.
Доброжив побърза да съблече вечно неудобния скафандър; машината не би допуснала зложивите тук. Свлече се на пода и обви ръце около основата на скенерно-говорителната конзола. Веднъж, много отдавна, машината му беше дала нещо, което в ръцете му ставаше меко и топло… той затвори очи.
— Какви заповеди има за мен? — попита сънливо. Както винаги, всичко в тази стая бе неизменно и успокояващо.
— Първо, не казвай на зложивите за тези заповеди. После, изпълнявай това, което човекът Хемфил иска от теб. Нищо лошо няма да ми се случи.
— Той има бомба.
— Наблюдавах пристигането му и обезвредих бомбата, още преди той да проникне в мен. Пистолетът му не може да ми причини сериозна вреда. Нима допускаш, че един зложив е способен да ме победи?
— Не — усмихнат и ободрен, той се сви в по-удобна поза. — Разкажи ми за моите родители — беше слушал тази история хиляда пъти, но тя винаги му харесваше.
— Твоите родители бяха добри и се посветиха на мен. При една голяма битка зложивите ги убиха. Зложивите ги мразеха, както мразят и теб. Когато казват, че те харесват, те лъжат с цялата си зла неискреност.
Твоите родители обаче бяха добри. Всеки от тях ми даде частица от своето тяло и аз те сътворих от тези частици. Ако родителите ти не бяха напълно унищожени от зложивите, щях да запазя нефункциониращите им тела, за да ги видиш. Това щеше да е хубаво.
— Да.
— Двамата зложиви те търсиха. Сега почиват. Спи, Доброжив.
И той се унесе.
Събуди се, помнейки още съня си, в който двама души му махаха да се присъедини към тях на сцената в театъра.
Знаеше, че това са баща му и майка му, въпреки че изглеждаха като двамата зложиви. Сънят избледня, преди още пробуждащият се ум да улови неговия смисъл.
Яде и пи, а през това време машината му говореше.
— Ако човекът Хемфил иска да стигне до стратегическия корпус, заведи го. Аз ще го пленя там, а по-късно отново ще го оставя да избяга. Когато най-накрая повече няма да бъде в състояние да се бори, ще го унищожа. Живота на женската обаче мисля да запазя. Ти и тя ще произведете за мен още доброживи.
— Да! — моментално му стана ясно колко хубаво ще е това. Те ще дадат частици от телата си на машината и така клетка по клетка ще бъдат построени нови доброживи. А човекът Хемфил, който го наказа и повреди врата му с бързо движещата си ръка, ще бъде съвършено унищожен.
Когато той отново се присъедини към зложивите, човекът Хемфил започна с крясъци да му задава въпроси и да го заплашва с наказание, така че Доброжив се обърка и малко се поуплаши. Ала Доброжив се съгласи да им помага, като внимаваше да не издаде нищо от онова, което машината бе планирала. Мария беше по-мила от всякога. Колчем имаше възможност, той я докосваше.