Хемфил поиска да бъде заведен до стратегическия корпус. Доброжив веднага се съгласи; беше ходил там много пъти. Имаше един високоскоростен асансьор, който правеше петдесетмилното пътешествие лесно.
Внезапно Хемфил спря:
— Ти изведнъж стана дяволски услужлив — каза той и обърна лице към Мария. — Не му вярвам.
Този зложив го подозираше в неискреност! Доброжив се ядоса: машината никога не лъжеше и никой подобаващо послушен доброжив не би могъл да излъже.
Хемфил закрачи насам-натам и накрая попита:
— Има ли някакъв начин да се доберем до този стратегически корпус така, че машината да не може да ни проследи?
Доброжив се замисли.
— Май че има такъв път. Но ще трябва да носим бутилки с въздух и да пропътуваме много мили във вакуум — машината му бе наредила да помага на Хемфил и той щеше да се постарае. Надяваше се да види най-накрая как мъжкия зложив щеше да бъде унищожен.
Някога, може би още по времето, когато хората на Земята бяха ловили мамути с копия, се бе водила битка. Берсеркерът бе срещнал някакъв ужасен противник и бе получил страховита рана като от удар с пика. Огромната каверна, която в най-широката си част стигаше две мили и беше дълбока петдесет мили, бе направена в туловището му чрез поредица от кумулативни атомни заряди, пронизали слой след слой машинарията, пробили една бронирана палуба след друга и спрели едва пред последната вътрешна защита на дълбоко скритото му безжизнено сърце. Берсеркерът беше оцелял и разгромил врага си, а скоро след това ремонтните му машини бяха запечатали външния отвор на кратера с допълнителен слой броня. Беше възнамерявал постепенно да изгради наново разрушеното, но в галактиката кипеше прекалено много живот и прекалено голяма част от него бе упорита и умна. Повредите от битките се натрупваха някакси по-бързо, отколкото можеха да бъдат поправени. Зейналата дупка се използваше като транспортна магистрала и по нея никога не бе работено сериозно.
Когато видя празнината, останала от взривовете — колкото и малко да му разкриваше фенерчето на скафандъра му — Хемфил изпита смразяващ страх, по-силен от всичко, което помнеше. Спря се на ръба на бездната и прегърна инстинктивно с ръка Мария. Тя бе облякла един скафандър и го бе придружила — без да бъде молена, без да протестира и без да изявява желание.
Бяха напуснали преди час въздушната камера и сега се носеха в безтегловност през вакуума из утробата на огромната машина. Доброжив ги водеше от един отсек в друг, като всячески демонстрираше, че е готов да им сътрудничи. Хемфил държеше пистолета си зареден, бе взел със себе си също така и бомбата, както и двеста фута корда, която бе навита около лявата му ръка.
Щом обаче Хемфил разбра какво представляваше разтопеният нявга ръб от огромния белег на берсеркера, отново замъждукалата искрица надежда го напусна. Проклетото нещо беше оцеляло след това. Неприятелската канонада изглежда едва-едва го бе отслабила. Бомбата под мишницата пак му се стори безобидна като детска играчка.
Доброжив доплава до тях. Хемфил вече му бе обяснил, че можеха да разговарят във вакуума, допирайки шлемовете си.
— Тази голяма повреда е единственият път, по който сме в състояние да стигнем до стратегическия корпус, без да минаваме покрай скенери или сервизни машини. Аз ще ви покажа как да се возите с транспортьора. Това ще ни спести голяма част от усилията.
Транспортьорът бе изграден от невидими лентови силови полета и огромни контейнери, които се носеха вихрено по тях, на стотици ярдове навътре в огромната рана — по цялата й дължина. Щом силовите му полета подхванаха хората, усещането им за безтегловност заприлича повече от всякога на падане, при което от време на време огромни сенки — кръвните телца във вените на берсеркера — се мярваха за миг в полумрака, издавайки скоростта, с която се движеха.
Хемфил летеше редом с Мария, държейки ръката й. Скрито зад шлема, лицето й почти не се виждаше.
Този транспортьор представляваше един лудешки свят, приказка за метални чудовища, летене и падане. Страхът на Хемфил прерасна в нова решимост. Трябва да го сторя, помисли си той. Тук това нещо е сляпо и безпомощно. Ще го извърша и ако мога, ще оцелея.
Транспортьорът забави ход и те се насочиха към една кухина, издълбана във вътрешната броня от последната експлозия на края на едновремешния удар с ядрената пика. Кухината представляваше празна сфера с радиус стотина фута, от която в твърдата броня излизаха и се разпростираха радиални пукнатини. Върху най-близката до сърцето на берсеркера повърхност имаше цепнатина, широка колкото врата — там се бе насочил остатъкът от енергията на вражеския удар.