Момичето обаче сякаш не го чу; очите му лудешки се стрелкаха насам-натам, в очакване на машините.
— Помогни ми за картината — спокойно й нареди той. — Дръж вратата да мина.
Тя се подчини като хипнотизирана, без да задава повече Въпроси.
— Гюс каза, че тук някъде имало лодка — мърмореше тя на себе си. — За да ме прехвърли контрабандно до Тау Епсилон, трябвало да използва специална малка лодка… — тя млъкна и се втренчи в Херон, изплашена, че той я е чул и сега възнамерява открадне лодката й. А неговите намерения наистина бяха такива.
Щом закара картината в кърмовия отсек, той спря. Дълго гледа в „Юношата с ръкавицата“ но накрая, кой знае защо, не виждаше нищо друго, освен че краищата на пръстите на голата ръка от портрета не са изхапани до кръв.
Херон хвана треперещото момиче за ръката и го набута в малката лодка. Тя се сгуши там, замаяна от ужас; не изглеждаше никак красива. Той се зачуди какво ли толкова бе намерил у нея Хейнъс.
— Има място само за един човек — рече той, а тя се сви и се озъби, сякаш се боеше, да не я измъкне пак навън. — След като затворя, натисни онзи бутон, активатора. Разбра ли?
Това вече тя асимилира моментално. Той щракна двойното резе и зачака. След две-три секунди се разнесе някакъв стържещ звук, който според него означаваше, че лодката е заминала.
Наблизо имаше изпъкнал малък илюминатор със стъкло за оптичен обзор. Херон пъхна глава в издатината му и загледа как звездите се скриват зад тъмната вихрушка на мъглявината. След малко зърна през нейната завеса берсеркера — черен, заоблен и по-голям от всяка планина. Нямаше никакви признаци, че металното чудовище е забелязало как малката лодка му се изплъзва. Катерът му беше много близо до „Франс“, но никоя от симбиотичните машини не се мяркаше из него.
Гледайки „Юношата с ръкавицата“ право в очите, Херон го избута и го нагласи близо до статива си. Противоречивите щрихи на собствената му творба сега му се сториха повече от отвратителни, ала той се насили да заработи над тях.
Не му остана време да я довърши; шумът от шлосерските занимания вече беше престанал и човекоподобната машина довтаса отново. Херон изтри грижовно четката си, остави я и кимна към нарисувания от него портрет на берсеркера.
— Когато унищожиш всички други, запази поне тази картина. Занеси я на онези, които са те построили, те я заслужават.
— Защо си мислиш, че ще унищожа рисунките? — изписука машинният глас. — Даже и да прославят живота, те са мъртви в своята същност неща, така че сами по себе си те са добри.
Херон изведнъж се почувства твърде изплашен и изтощен, за да му отговори. Погледна тъпо в лещите на машината и съгледа в тях малки отблясъчета, които припламваха в такт със собствения му пулс и дишане, като индикаторите на някой детектор на лъжата.
— Твоят ум е раздвоен — рече машината, — но с по-голямата му част ти се опита да ми въздадеш възхвала. Аз поправих твоя кораб и нагласих курса му. Сега те освобождавам, за да могат и останалите жизнени единици да научат от теб как да възхваляват онова, което е добро.
Херон не бе в състояние да стори друго, освен да зяпа право пред себе си. Трополящите метални нозе отминаха и след това отекна последното стържене по корпуса.
Подир известно време осъзна, че е жив и свободен.
Отначало не смееше да премести телата на мъртвите мъже, ала щом веднъж ги докосна, бързо се съвзе и ги натика в хладилната камера. Не знаеше дали някой от тях е вярващ, но откри една книга и изчете ислямските, етическите, християнските и юдейските погребални служби.
После намери на пода един изтърван пистолет и тръгна дебнешком из кораба, обзет внезапно от дивото подозрение, че някоя машина може да се е спотаила из ъглите. Спря единствено, за да разкъса изчадието от своя статив, и продължи чак до кърмата. Щом се озова там, той се обърна в посока, където предполагаше, че сега се намира берсеркерът.
— Поклет да си, аз мога да се променя! — викна той към кърмовата стена. Гласът му секна от вълнение. — Аз пак ще започна да рисувам. Ще ти покажа… Мога да се променя. Аз съм жив.
Различните люде имат свои начини да възхваляват живота.
Дори аз, който поради естеството си не съм способен да се бия или да унищожавам, мога с интелекта си да прозра тази истина: в една война против смъртта стойността на живота се утвърждава чрез битки и унищожаване на врага.
В такава война никой жив боец не трябва да се терзае от жалост към своя противник; ако не друго, поне тази извратена болка не трябва да бъде изпитвана от никого.
Във всяка война ефектът от пацифизма е фатален не за врага, а за пацифиста.