За миг Кар притвори очи: ужасяващите разкази за берсеркерските пленници се превръщаха в действителност. После обаче се насили да продължи уверено с аргументите си.
— От наша гледна точка лош си ти. Ние бихме искали ти да станеш една добра машина, която да помага на хората, вместо да ги убива. Нима съзиданието не е по-висша цел от разрушението?
Последва по-голяма пауза.
— Какво доказателство можеш да предявиш, за да променя целта си?
— Първо, да ни помагаш е една цел, която е по-лесна за постигане. Никой няма да те поврежда или да ти се противопоставя.
— Какво значение има за мен дали ме повреждат или ми се противопоставят?
Кар опита отново.
— Животът по принцип превъзхожда неживота, а човекът е най-висшата форма на живота.
— Как ще го докажеш?
— Човекът има душа.
— Много хора претендират че това е така. Само че вие не дефинирате ли душата като нещо, което е извън възприятията на коя и да е машина? И няма ли много хора, които да отричат, че душата съществува?
— Душата се дефинира по този начин. И наистина има такива хора.
— Тогава аз не приемам аргумента за душата.
Кар извади едно болкоуспокояващо хапче и го глътна.
— Въпреки това ти нямаш никакви доказателства, че душата не съществува. Би трябвало да обмислиш тази логична възможност.
— Вярно.
— Но нека да оставим засега душата настрани и да обсъдим въпроса за физическата и химическата организация на живота. Известно ли ти е нещо за деликатността и сложността на организацията дори на една-единствена жива клетка? Трябва да признаеш, че ние хората носим прекрасни компютри в няколкото кубически инча на нашите черепи.
— Никога не съм имал интелигентен пленник, когото да подложа на дисекция — невъзмутимо го осведоми механичният глас, — макар и да съм получавал някои данни по този въпрос от други машини. Само че ти ще признаеш ли, че твоята форма е предопределен резултат от действието на физически и химически закони?
— А ти някога помислял ли си, че може би предназначението на тези закони е тъкмо това — да произвеждат мозъци, способни да действат интелигентно?
Паузата се проточи задълго. Кар усещаше гърлото си сухо и раздразнено, сякаш бе говорил с часове.
— Никога не съм анализирал тази хипотеза — отвърна неочаквано берсеркерът. — Но ако конструкцията на интелигентния живот е наистина толкова сложна и така зависима от обективните закони на физиката — тогава може би най-висшата цел за една машина би била да служи на живота.
— Можеш да не се съмняваш, че нашата физическа конструкция е достатъчно сложна — Кар не бе уверен дали е в състояние да проследи начина на разсъждение на машината, но това едва ли щеше да има някакво значение, ако успееше да спечели някак си играта в полза на живота. Той продължаваше да държи пръстите си поставени върху надсветлинния активатор.
— Ако имам възможност да проуча няколко живи клетки… — подхвана берсеркерът.
Индикаторът за повреди от метеорити живна като нерв, докоснат от нажежено желязо; нещо бе допряло корпуса.
— Престани! — изпищя инстинктивно той. — Само се опитай да ми извъртиш някой номер и ще те унищожа!
Гласът на машината бе неравномерен, но спокоен както винаги.
— Сигурно е е имало някакъв случаен контакт с твоя корпус. Аз съм повреден и на много от моите симбиотични машини не може да се разчита. Възнамерявам да се приземя на този близък планетоид, за да потърся там метал и да се ремонтирам, доколкото е възможно.
Индикаторът вече се бе успокоил.
Берсеркерът отново подхвана нишката на мисълта си.
— Предполагам, че ако ми се отдаде възможност за няколко часа да изследвам малко живи клетки от интелигентна жизнена единица, ще открия сигурни доказателства за или против твоите твърдения. Ще ми осигуриш ли органичен материал?
— Нима не си имал затворници досега — попита Кар с подозрение; всъщност не знаеше защо берсеркерът би трябвало да е имал хора пленници. Той би могъл да научи езика и от друг берсеркер.
— Не, аз никога не съм взимал пленници.
Берсеркерът зачака. Въпросът, който бе задал, все още витаеше във въздуха.
— Единствените човешки клетки на този кораб са моите. Вероятно бих могъл да ти дам няколко.
— Половин кубически сантиметър ще е достатъчно. Предполагам, че за теб това няма да е опасна загуба. Няма да искам част от мозъка ти. Допускам също, че би желал да избегнеш така наречената „болка“. Ще се постарая да не я изпиташ.
Дали не шикалкавеше, за да го упои? Изглеждаше прекалено просто. Винаги са непредвидими, твърдяха разказваните за тях истории, а понякога са и адски ловки.