Выбрать главу

— Какво всъщност ти причинява този вирус?

Кар си позволи да се усмихне и да изрази на глас нарастващата си надежда:

— Мисля, че той убива моя рак.

За повечето хора войната донесе не чудодейно излекуване, а постоянен, деформиращ натиск, който сякаш бе съществувал винаги и чийто край не се виждаше. Под неговия товар някои хора се превърнаха в зверове, а умовете им станаха жестоки и непреклонни като машините, срещу които се биеха.

Но аз се докоснах и до редки човешки умове, истински скъпоценни камъни на живота, които се възправиха срещу най-сериозните изпитания, и това ги направи във висша степен човеци.

Камънаците

Космодрумът в земната пустиня Гоби бе може би най-големият сред сродните нему във всички ъгълчета на галактиката, колонизирани от хората от Слънчевата система и техните потомци, или поне така си мислеше Мичъл Спейн, който през своите двадесет и четири години бе успял да види повечето от тия космодруми.

Сега обаче, през илюминатора на претъпканата совалка, той не можеше да зърне почти нищо от дългите цели мили рампи на Гоби. В стремежа си да им устрои радостно посрещане, огромната тълпа отдолу сама бе провалила намеренията си, като бе отблъснала назад и разкъсала полицейския кордон. Бе се наложило вертикалната нишка на спускащите се совалки да спре, докато не се освободи достатъчно празно пространство за приземяване.

В момента Мичъл Спейн, наврян заедно с още хиляда други доброволци в най-долната совалка, не се вълнуваше особено от проблема с приземяването. В препълнения отсек — някогашен луксозен салон — току-що бе влязъл самият Йохан Карлсен и това бе първият и единствен шанс Мич да огледа добре назначения неотдавна Върховен главнокомандващ на отбраната на Слънчевата система, макар Мич да бе изминал целия път от Остийл дотук на приличния на копие Карлсенов флагмански кораб.

Карлсен не бе нито по-възрастен от Мичъл Спейн, нито по-висок; на пръв поглед ниският му ръст дори някакси изненадваше. Бе станал управник на планетата Остийл благодарение на влиянието на своя полубрат, могъщия Фелипе Ногара, мозъка на империята Естийл; Карлсен обаче удържаше високото си положение благодарение на собствените си способности.

— Тази площадка и до довечера може да си остане блокирана — рече Карлсен на един земянин със студени очи, който току-що се бе прекачил на совалката от един аерокар. — Нека отворят амбразурите, искам да се поогледам.

Стъкло и метал се плъзнаха встрани и промениха формата си, а херметично затворените бойници се превърнаха в малки балкони, отворени за земния въздух, за свежите миризми на живата планета — отворени обаче и за гръмливото скандиране на тълпата, която неколкостотин фута по-долу ревеше: „Карлсен! Карлсен!“

Щом Върховният главнокомандващ излезе на един от тези импровизирани балкони, за да прецени сам шансовете за кацане, навалицата в салона полусъзнателно се люшна, сякаш се опитваше да го последва. Това бяха главно доброволци от Остийл и тук-таме по някой авантюрист като Мичъл Спейн, марсианския бродяга, който се бе записал на Остийл заради бойното възнаграждение, предлагано от Карлсен.

— Не се блъскай, чуждоземецо — сгълча един висок мъж, като се обърна и изгледа Мич отвисоко.

— Казвам се Мичъл Спейн — гласът му бе малко по-дрезгав от обичайното. — Струва ми се, че тук и ти си провинциалист като мен.

Ако се съдеше по дрехите и акцента, високият беше родом от Венера — планета, която бе тераформирана едва през последното столетие и чиито жители бяха чувствителни и горди поради новопридобитата си независимост и мощ. На кораб като този, пълен с хора от управляваната от брата на Фелипе Ногара планета, един венерианец лесно можеше да стане докачлив.

— Спейн… прилича на марсианско име — рече по-меко венерианецът, ала продължи да гледа Мич отвисоко.

Марсианците не се славеха с търпеливост и прекалена толерантност. След малко високият като че ли се умори да се дуелира с очи и отвърна поглед встрани.

Земянинът със студените очи, чието лице се стори познато на Мич, говореше по комуникатора — вероятно с капитана на совалката.

— Заобиколи града, пресечи магистралата Косуту и се приземи там.

Карлсен, който се бе върнал в салона, рече: