— Само една минута — рече Мич.
Двамина от полицейския взвод се бяха насочили неуверено към Фишман. Те с готовност се спряха, сякаш бяха доволни, че се появи оправдание за нерешителноста им.
Офицерът погледна Мич и хладнокръвно повдигна вежда.
— Знаеш ли какво е наказанието, загдето ме заплашваш?
— Няма да е по-тежко от това да ти пръсна грозната кратуна. Аз съм капитан Мичъл Спейн, командир на десантния отряд на този кораб, и никой не може просто ей-така да влиза тук и да отмъква мои хора, за да ги беси. Ти кой си?
— Аз съм мистър Салвадор — рече венерианецът. Очите му прецениха Мич и без съмнение установиха, че той е марсианец. Колелцата в студения ум на мистър Салвадор се завъртяха и плановете му моментално се промениха. — Ако знаех, че този… отряд… се командва от човек, не бих сметнал, че има нужда от показен урок. Хайде — подканата бе отправена към взвода му и бе съпроводена от друг прост и елегантен жест. Шестимата тръгнаха послушно пред него към изхода. Очите на Салвадор призоваха Мич да го последва до вратата. След моментно колебание Мич го стори, а Салвадор го изчака все тъй невъзмутимо.
— Подир тази постъпка, капитан Спейн, твоите хора с готовност ще те следват навсякъде — рече той твърде тихо, за да може да го чуе някой друг. — Но ще дойде време, когато ти самият ще ме последваш безпрекословно — и Салвадор излезе с лека, непонятна усмивка.
Няколко мигновения цареше пълна тишина; Мич в недоумение гледаше затворената врата. Сетне се разнесе ликуващ рев и го затупаха по гърба.
Когато виковете поутихнаха, един от хората му го попита:
— Капитане, какво имаше предвид оня, като се нарече „мистър“?
— За венерианците това е нещо като политически чин. Момчета, хвърлете едно око тук! Може да ми потрябват честни свидетели — Мич вдигна карабината така, че всички да я видят и отвори патронниците и пълнителите, за да покаже, че са празни. Възбудата се възобнови, оттеглилите се венерианци отнесоха нови дюдюкания и подигравки.
Само че Салвадор едва ли щеше лесно да се признае за победен.
— Маккендрик, свържи се с мостика. Кажи на капитана на кораба, че искам да го видя. Останалите, продължавайте да разопаковате.
Младият Фишман, отново с рисувателното стило в ръка, стоеше, гледайки с празен поглед надолу, сякаш обмисляше какво да нарисува на палубата. Започваше да осъзнава за колко малко му се бе разминало въжето.
Показен урок ли?
Капитанът на кораба бе хладно сдържан с Мич, но посочи, че в момента няма никакво намерение да беси естийляни на борда на „Слънчево петно“. През следващите часове за почивка обаче той постави въоръжени часовои в помещенията на пехотинците.
На другия ден повикаха Мич на флагманския кораб. От катера се виждаше танцът на ярките точки — част от корабите на флотата, осветени от далечното Слънце, се упражняваше да нанася таранни удари.
Зад бюрото на Върховния главнокомандващ седеше този път не любителят на поетичните строфи или замисленият младоженец, а управникът на цяла една планета.
— Седнете, капитан Спейн.
Това, че му предложи да седне, изглеждаше добър знак. Докато чакаше Карлсен да привърши работата си над разни документи, мислите на Мич витаеха нейде и той си припомняше обичаите, за които бе чел, за церемониалното козируване и позите, които хората използвали в миналото, когато са били формирани постоянни организации с единствената цел да убиват други хора и да унищожават тяхната собственост. Хората с положителност си бяха останали все тъй алчни; а войната с берсеркерите отново ги бе приучила към навиците на масовото унищожение. Възможно ли бе отминалите времена, когато животът с всички сили е водил война срещу живота, да се върнат пак?
Карлсен въздъхна и бутна настрана листовете си.
— Какво се е случило вчера между вас и мистър Салвадор?
— Той възнамеряваше да обеси един от моите хора — Мич разказа историята простичко. Пропусна единствено прощалните думи на Салвадор, без да е съвсем наясно защо го стори. — Когато ми възложат да отговарям за хора — заключи той, — никой не може да почне да ги беси защяло и нещяло. Макар да не бях убеден напълно, че те щяха да стигнат чак дотам, реших да се държа така, както бих постъпил, ако наистина имаха такива намерения.
Върховният главнокомандващ вдигна един лист от разхвърляното си бюро.
— Двама пехотинци от Естийл вече са били обесени. За сбиване.
— Проклети арогантни венерианци!
— Не искам да чувам такива приказки, капитане!
— Да, сър. Но съм длъжен да призная, че вчера на „Слънчево петно“ малко оставаше да започнем да се стреляме.