Сигналите на гигантските металически хералди призоваха скритите резерви на неживите по краищата на галактиката. Чувствителните детектори доловиха сигналите и запалиха студени пламъци в огромните двигатели. Във всички стратегически корпуси, изградените от силови полета мозъци се пробудиха към една по-оживена безжизненост. Всяка резервна машина започна да се раздвижва и с метална липса на припряност разтърси своите кубически мили маса, освобождавайки се от праха, леда, вековната тиня или твърдите скали, а после се издигна и се завъртя, ориентирайки се в космоса. Щом се събраха вкупом в една обща армада, корабите-крепости потеглиха, по-бързи от светлината, към Камънаците, където покорителите на Ацог очакваха подкрепление.
С пристигането на резервните машини свързаните в мрежа компютри на берсеркерите решиха, че вероятността за скорошна победа е нараснала значително. Все още обаче качествата на една от жизнените единици правеше всички техни изчисления несигурни.
Фолипе Ногара вдигна силната си космата длан и поглади нежно един светещ участък от разположения пред креслото му пулт. Централната част на личния му кабинет бе заета от огромна демонстрационна сфера, която сега показваше изследваната част от галактиката. При жеста на Ногара сферата се позатъмни, след което започна отново да просветлява в мудна и сложна последователност.
Махът на ръката му току-що бе елиминирал на теория флотата на берсеркерите като фактор в политическата игра за власт. Ако я оставя да се намеси, каза си той, това ще означава да се разшири прекалено кръгът на възможните варианти. Всъщност мислите му бяха заети най-вече със съперничещата му мощ на Венера и на още две-три други процъфтяващи планети.
Добре изолиран в личния си кабинет от шума на Естийл сити и от рутинната делова суматоха, Ногара наблюдаваше как компютърът му оформяше своите предвиждания, показвайки вероятната политическа структура след една, две и пет години. Както и очакваше, тази последователност сочеше разрастващото се влияние на Естийл. Напълно възможно бе дори той да стане скоро управник на човешката галактика.
Ногара сам се удиви на спокойствието, с което възприе тази идея. Преди дванадесет-петнадесет години той бе вложил цялата мощ на интелекта и волята си, за да спечели позиции. Постепенно ходовете му в играта започнаха да стават почти автоматични. Днес вече имаше шанс всички мислещи същества да бъдат принудени да го признаят за свой управник, и все пак за него самия това означаваше по-малко от първата победа в местните избори, които го бяха издигнали навремето.
Обяснимо — колкото повече печелеше, толкова по-голяма печалба му бе необходима, за да получи равностойно удоволствие. Или поне, когато липсваше публика. Ако сега помощниците му наблюдаваха това предвиждане, то сигурно щеше да ги развълнува и той щеше да прихване от тяхната възбуда.
Но тъй като бе съвсем сам, той просто въздъхна. Берсеркерската флота не можеше да изчезне с едно махване на ръката. Днес от Земята бе пристигнала може би последната молба за допълнителна помощ. Бедата бе там, че за да помогне на Слънчевата система, Ногара би трябвало да извади от плановете си за експанзия кораби, хора и пари. Направеше ли го сега, в крайна сметка щеше да загуби играта от други хора. На старото Слънце щеше да му се наложи да издържи наближаващото нападение без допълнителна подкрепа от страна на Естийл.
Ногара осъзна, че по-скоро би предпочел да пожертва дори Естийл, отколкото да види как контролът над текущите събития се изплъзва от ръцете му. Това пък защо? Не че обичаше своята планета или своите хора, но досега общо взето се бе проявявал като добър управник, не като някой тиранин. Доброто управление в края на краищата означаваше успешна политика.
От бюрото му се разнесоха мелодичните звуци, които означаваха, че му е подготвено нещо за забавление. Ногара реши да отговори.
— Сър — произнесе един женски глас, — под душовете в момента ви очакват две нови възможности.
Над бюрото на Ногара оживя сцена, заснета със скрити камери — тела, които проблясваха под струящата вода.
— Докарани са от затвора, сър, и страшно им се иска изпълнението на присъдата им да се отложи. На всичко са съгласни.
Докато ги гледаше, Ногара усети единствено умора, а да, и нещо като самопрезрение. Запита се: „Има ли въобще някаква причина да не търся такова удоволствие, каквото ми скимне?“ И още: „Дали после няма да се впусна в садизма? И ако го сторя, какво от това? Ами по-нататък?“ След почтителна пауза гласът полюбопитства: