Не беше уплашен. Какво представляваше смъртта, та хората толкова се страхуваха от нея? Тя бе единствено край на всички усещания. Този край бе неизбежен и той трудно можеше да си представи какво имаше отвъд него.
Предварителната бомбардировка не трая дълго. Двеста и тридесетте кораба на живота държаха един-единствен попаднал в капана враг, в центъра на кухата сфера, която образуваха. Слушайки лаконичните гласове в тъмнината, Мич разбираше, че берсеркерът се защищава като че ли притежава чисто човешка смелост и презрение към неравния шанс. Можеш ли наистина да водиш равностойна борба с машини, след като никога не можеш да ги накараш да изпитат болка или страх?
Да ги победиш обаче е напълно възможно. А този път, както никога досега, човечеството имаше превъзходство в огневата мощ. Щеше да е лесно да превърнат тоя берсеркер на пара. Дали не бе най-добре да сторят именно това? Колкото и голямо да бе предимството им, при абордажа нямаше да се мине без човешки жертви. Само че преди да настъпи решителната битка, задължително трябваше да се проведе един реален боен тест на тактическата схема за абордаж. В добавка този враг би могъл да държи живи затворници, които евентуално биха могли да бъдат спасени от десантните групи. Върховният главнокомандващ изглежда действаше съвършено уверен в собствената си правота.
Заповедта бе дадена. „Петно“-то и другите два избрани кораба се спуснаха към разнебитения враг в центъра на обкръжението.
Ремъците държаха здраво Мич, но гравитационното поле беше изключено заради тарана и безтегловността създаваше впечатление, че от наближаващия сблъсък тялото му ще литне и завибрира като топче, разтръскано в детска дрънкалка. Беззвучен мрак, меки подложки и успокояваща музика; в шлема обаче долетяха няколко думи и тялото му се сгърчи, знаейки, че отвън има студени черни оръдия и носещи се машини, и че насреща му в този момент връхлита невъобразима сила. Ето сега…
Действителността избухна въпреки всички предпазни мерки и подложки. Кумулативният атомен заряд на върха на тараниращия нос разкъса кожата на берсеркера. За петте секунди на смазващия сблъсък носът се изпари, стопи и смачка, пропускайки здравия корпус зад него, докато „Слънчево петно“ не потъна като стрела в тялото на противника.
Мич се обади за последен път на мостика на „Слънчево петно“, а в това време хората му префучаха устремно покрай него със запалени фарове на скафандрите.
— Моят пулт показва, че Трета врата за вилазки е единствената, която не е блокирана — каза той. — Всички ще излезем оттам.
— Помни — заяви един венериански глас, — че главната ти задача е да защищаваш този кораб от контраатаки.
— Разбрано — непрекъснато го засипваха с обидно ненужни напомняния, но точно сега не бе време за спор. Прекъсна връзката с мостика и забърза след хората си.
Другите два кораба трябваше да изпратят абордажните си групи да се бият в посока към стратегическия център — нейде дълбоко в сърцето на берсеркера. Пехотинците от „Слънчево петно“ трябваше да се опитат да открият и да спасят предполагаемите затворници на берсеркера. Обикновено берсеркерите държаха затворниците близо до повърхността си, така че първото претърсване щеше да бъде извършено от взводовете, които щяха да се разпръснат по стотиците квадратни километри на корпуса.
В тъмния хаос от потрошени машинарии край вратата за вилазки все още нямаше никакъв признак за контраатака. Предполагаше се, че берсеркерите не са били конструирани да водят битки под собствената си метална кожа — и надеждите за успех на флотата в една голяма битка се основаваха именно на този факт.
Мич остави четиридесет човека да охраняват корпуса на „Петно“-то, а самият той поведе взвод от десет души в черния лабиринт. Нямаше никаква полза да се оборудва някъде команден пост — щом групите веднъж се скриеха от очите му, комуникацията помежду им ставаше невъзможна.
Първият човек от всеки претърсващ взвод носеше масов спектрометър — уред, който можеше да регистрира отделни атоми кислород, изтичащи от отсеците, където дишат живи същества. Последният носеше пристегнато към едната си ръка устройство, маркиращо пътя им със следа от светещи стрелки: без да оставят такава диря, неминуемо щяха да се загубят в тримерния лабиринт.
— Попаднах на следа, капитане — рече спектрометристът на Мич след петминутно шарене из поверения на взвода сектор от умиращия берсеркер.
— Не я изпускай — Мич вървеше втори, с готова за стрелба карабина.
Човекът с детектора ги поведе през тъмния и безтегловен механически свят. На няколко пъти той спираше, за да регулира инструмента си и да размаха датчика. Иначе се движеха бързо; хората бяха тренирали в безтегловност и тъй като наоколо имаше сума ти неща, за които можеха да се хванат, за да се отблъснат или да сменят посоката си, те се придвижваха по-бързо, отколкото ако бягаха.