— Ти по-добре гледай себе си, земянино! — изсъска Салвадор. — На Карлсен дните са преброени, а също и дните на онези, дето твърде предано го поддържат! — той се извърна и си тръгна.
— Чакай! — каза тихо Хемфил. Венерианецът спря и се обърна с изражение на арогантно нежелание. Хемфил го простреля право в сърцето с лазерен пистолет. Оръжието издаде разцепващо-пукащ звук във възддуха.
Хемфил подритна падналия, за да се увери, че няма нужда от втори изстрел.
— Биваше те да приказваш — заразмишлява той на глас, — само че беше прекалено непочтен, за да поведеш битката срещу проклетите машини.
Приведе се, за да обискира набързо тялото и се изправи въодушевен. Беше намерил списък с имена на офицери. Няколко от тях бяха подчертани, а след други, включително и след неговото собствено име, стоеше въпросителна. На втори лист имаше надраскан набързо списък на корабите, командвани от венериански офицери. Имаше и още няколко бележки; събрано на едно място всичко това бе достатъчно доказателство да се арестува ядрото на заговорниците. Арестът можеше да доведе до разцепление във флотата, но…
Хемфил вдигна сепнато поглед. Човекът, който приближаваше, беше един от неговите хора — той му бе наредил да се навърта наблизо.
— Трябва незабавно да занесем тия улики на Върховния главнокомандващ — и Хемфил размаха листовете. — Времето тъкмо ще ни стигне да прочистим предателите и да реорганизираме командването, преди да започнем боя.
Той обаче се забави още малко, загледан в трупа на Салвадор. Заговорникът беше твърде самоуверен и неловък, но планът му би могъл и да сработи. Дали самото провидение не пазеше Карлсен? Той не съответстваше на Хемфиловия идеал за военен водач: не бе безжалостен като машина, нито студен като метал. И все пак проклетите машини бяха пожертвали много, за да му навредят.
Хемфил вдигна рамене и се разбърза.
— Мич, аз наистина те обичам. Чух становището на докторите по въпроса, но какво знаят в действителност те за мен?
Облечена в проста синя мантия и с нещо като тюрбан на главата, Кристина де Дулчин се бе излеглала на един луксозен ускорителен диван в помещението, което изпълняваше ролята на спалня в апартамента на Върховния главнокомандващ. Карлсен така и не бе заел това помещение, тъй като бе отдал предпочитание на една малка каюта.
Мичъл Спейн седеше на три фута от нея, боейки се дори да докосне ръката й, боейки се от онова, което би могъл да направи, и от онова, което тя би могла да направи. Бяха сами и той бе сигурен, че не ги наблюдават. Лейди Кристина даже бе поискала уверение, че няма да има шпиониращи устройства, и Карлсен бе обещал. Освен това какъв флагман щеше да е този боен кораб, ако имаше вградени шпиониращи устройства в помещенията на висшите офицери?
Положение за креватен фарс, но хич не върви да участваш в него. От мъжа отвън, който поемаше напрежението, сега зависеха повече от двеста кораба, а ако задаващата се битка бъдеше изгубена, само за пет години много човешки планети щяха да се превърнат на същинско мъртвило.
— Какво всъщност знаеш за мен, Крис? — попита Мичъл.
— Зная, че за мен ти си самият живот. О, Мич, сега нямам никакво време да бъда свенлива, благовъзпитана и лейди от главата до петите. Била съм всички тия неща. И вероятно — бих се омъжила за някой като Карлсен по политически причини. Само че всичко това беше преди Ацог.
На последната дума гласът й се загуби и ръката й конвулсивно стисна синята тъкан на мантията. Наложи се той да се приведе напред и да вземе дланта й в своята.
— Крис, Ацог сега е в миналото.
— За мен Ацог никога няма да бъде изцяло минало. Продължавам да си спомням все повече и повече неща. Мич, машините ни накараха да гледаме, докато деряха жив генерал Брадин. Видях го с очите си. Не мога повече да се безпокоя за разни тъпотии от рода на политиката. Животът е прекалено къс. И вече не се боя от нищо, освен да не те отблъсна с поведението си…
Мич изпита жал, страст и още половин дузина влудяващи чувства.
— Карлсен е добър човек — каза накрая той.
Тя потисна реакцията си.
— Предполагам — рече с грижливо контролиран глас. — Само че, Мич, какво изпитваш ти към мен? Кажи ми истината — ако сега не ме обичаш, сигурно мога да се надявам, че след време ще ме обикнеш — тя се усмихна слабо и вдигна ръка. — Когато глупавата ми коса пак порасне.
— Глупавата ти коса — гласът му почти се изгуби. Пресегна се да докосне лицето й, сетне дръпна пръстите си като опарен. — Крис, ти си неговото момиче, а от него зависи твърде много.
— Никога не съм била негова.