— А, разбирам, Мъри — дърдореше от време на време радиото, като че ли потвърждаваше получаването на някое съобщение. Понякога „Фоксглав“ добавяше няколко думи или числа, които биха могли да означават нещо. Дел се чудеше какво толкова брътвят.
Накрая проумя — „Фоксглав“ се стараеше да поддържа илюзията, че корабът му все още е управляван от компетентен мозък. Страховата реакция дойде, когато взе да схваща, че отново бе преживял менталната атака. Унесен в изчисленията си, берсеркерът — полугений, полуидиот — се бе въздържал да предприеме атаката, чийто успех би бил сигурен. Може би бе измамен, а може би следваше стратегия, която почти на всяка цена се стремеше да избягва предвидимите действия.
— Нютон — животното се извърна, доловило промяната в тона на гласа му. Сега Дел бе в състояние да изрече формулния израз, чрез който да покаже на Нютон, че е безопасно да освободи господаря си: една поредица, твърде дълга, за да може да бъде изрецитирана от човек, докато е подложен на действието на умственото оръжие.
— „… не ще изчезне от лицето на Земята!“ — приключи той. С радостен лай Нютон освободи ръцете на Дел, който незабавно се обърна към радиото.
— „Фоксглав“, действието на врага очевидно е прекратено — съобщи гласът на Дел през високоговорителя в кабината на по-големия кораб.
Командирът си позволи една въздишка.
— Той отново е в състояние да управлява!
Вторият офицер — трети нямаше — рече:
— Това означава, че през следващите два часа имаме някакъв шанс в битката. Хайде да нападнем сега!
Командирът поклати глава — бавно, но без колебание.
— С два кораба шансовете ни са равни на нула. Остават по-малко от четири часа до пристигането на Гизмо. Ако искаме да победим, трябва да протакаме дотогава.
— Но следващия път, когато разбърка ума на Дел, той ще ни връхлети! Не мисля, че и за минута сме го заблудили… Тук сме извън обсега на умствения му лъч, но Дел не може да се измъкне от зоната на влиянието му. А и не можем да очакваме онзи айян да се бие вместо него. Наистина няма да имаме никакъв шанс, ако Дел бъде елиминиран.
Очите на Командира шареха безспирно по пулта.
— Ще чакаме. Не сме сигурни, че, когато отново насочи лъча си към него, непременно ще атакува…
Внезапно берсеркерът заговори и гласът му ясно се чу в кабините на двата кораба:
— Малък кораб, имам предложение към теб — звучеше като мутиращия глас на юноша, понеже нанизваше една подир друга думи и срички, записани от гласовете на затворници — хора от двата пола и на различна възраст. Парченца от човешки чувства, сглобени и фиксирани като пеперуди на карфички, помисли си Командирът. Нямаше никакво основание да се вярва, че е оставил затворниците живи, след като е научил криво-ляво езика от тях.
— Е? — в сравнение с неговия, гласът на Дел беше стегнат и уверен.
— Измислих една игра — рече берсеркерът. — Ако играеш достатъчно добре, няма да те убия незабавно.
— Сега вече чухме всичко — промърмори Вторият офицер.
След три секунди размисъл Командирът удари с юмрук подлакътника на креслото си.
— Иска да изпробва способността му да се учи и да изследва непрекъснато мозъка му, докато увеличава мощността на умствения лъч и опитва различни модулации. Само да се увери, че умственият лъч действа, и мигновено ще атакува. Мога да се басирам на живота си. Това ще е играта, дето ще я играе този път.
— Ще обмисля предложението ти — хладнокръвно заяви гласът на Дел.
— Че онзи не бърза да започне — рече Командирът. — Няма да е в състояние да включи умствения лъч още близо два часа.
— Да, но на нас ни трябват още толкова.
— Опиши правилата на тази игра — обади се гласът на Дел.
— Това е опростен вариант на човешката игра, наречена шашки.
Командирът и помощникът му се спогледаха. Ни единият, ни другият можеше да си представи, че Нютон е способен да играе на шашки. Нито пък се съмняваха, че провалът на Нютон до няколко часа щеше да донесе смъртта им и да доведе до унищожението на близките планети.
След едноминутно мълчание гласът на Дел запита:
— Какво ще използваме за дъска?
— Ще предаваме ходовете си един на друг по радиото — спокойно отвърна берсеркът и заописва шашкиподобната игра, която се играеше на по-малка дъска и с по-малко от нормалния брой пулове. В нея нямаше нищо особено трудно, но, разбира се, играта явно щеше да изисква функциониращ мозък — човешки или електронен, който да планира и предвижда.
— Ако се съглася да участвам — бавно каза Дел, — как ще решим кой ще прави ход първи?