Всички светлини угаснаха и за една безкрайна секунда хората пропаднаха в мрака…
Удар. Креслото на Мич се разтърси. Въпреки меките подложки тялото му се натърти от сблъсъка. Тараниращият връх сигурно се бе изпарил, разсейвайки енергията до поносимо за връхлитащия кораб ниво.
Смачкването на носа се прекрати, но стържещият звук продължи — виеща, ручаща симфония от напрегнат метал, изтичащ въздух и газове — все едно задавено, хълцащо дишане. Сега големите машини бяха скопчени; флагманският кораб до половината бе влязъл в берсеркера.
Груб таран, ала никой на мостика не бе наранен. Контролът по повредите рапортува, че очакваните утечки на въздух са овладени. Артилерията докладва, че все още не могат да извадят навън в раната някоя от оръдейните кула. Двигателното съобщи, че са готови за максимална тяга.
Тяга!
Корабът се извъртя в раната, която бе отворил. Може би ще победят лесно, ще разкъсат врага, ще разпилеят металните му карантии в космоса. Мостикът се завъртя заедно с корабната структура — този кораб бе направен предимно от масивен метал. За момент Мич си въобрази, че мощта на построените от хората двигатели ще надделее.
— Безполезно е, командире. Заклинихме се.
Врагът бе устоял. Вероятно паметта на берсеркера вече крои стратегически планове. Контраатаката срещу флагманския кораб наближава — атака без страх и жалост.
Командирът на кораба погледна Йохан Карлсен. Хората бяха предвидили, че щом веднъж битката стигне до стадия на финалното меле, върховният главнокомандващ няма какво толкова да прави. Даже и флагманският кораб да не се бе полузаровил в корпуса на противника, цялото околно пространство щеше да представлява пълен ад от хаотично унищожение и всяка смислена връзка щеше да стане невъзможна. Но ако сега Карлсен бе безпомощен да направлява боя, то централните компютри на берсеркерите също не можеха да се свържат в един общ мозък.
— Поемете командването на кораба си, сър — нареди Карлсен. Той се наклони напред, облегнат върху подлакътниците на креслото си, и се втренчи в помътнялата обзорна сфера, сякаш се опитваше да разбере нещо от няколкото мигащи светлинки в нея.
Корабният командир незабавно заповяда на пехотинците си да абордират.
Мич ги видя да излизат от вратите за вилазки. Седенето си беше по-лошо от каквото и да е действие.
— Сър, искам разрешение да се присъединя към абордиращите.
Карлсен сякаш не чуваше. Засега сам се бе отказал да използва властта си; едва ли щеше да почне да умува в момента дали да изпрати Мичъл Спейн на фронтовата линия или да го остави в тила.
Корабният командир също не отговори веднага. Искаше му се да задържи координатора по абордажа на мостика, ала в боя щеше да има ужасна нужда от хора с опит.
— Отивай! Направете всичко възможно, за да защитите нашите врати за вилазки.
Берсеркерът се нахвърли върху им с орда от войници-роботи. Пехотинците едва се бяха поотдалечили от вклинения корпус и контраатаката ги връхлетя, като откъсна повечето от тях.
В тесния зигзаговиден проход, водещ към излаза, край който боят бе най-ожесточен, една бронирана фигура пресрещна Мич.
— Капитан Спейн? Аз съм сержант Бруум, изпълняващ длъжността командир на отбраната тук. Мостикът заповяда вие да поемете командването. Малко е тежичко. Топчиите не могат да накарат оръдейната кула да действа в раната. Дрънкалата имат всички възможности да маневрират и продължават да ни налитат.
— Тогава да излизаме.
Двамата се разбързаха напред през един проход, който се бе превърнал просто в изкривена цепнатина. На това място флагманският кораб се бе огънал като острие на меч, натикано силом в закалена броня.
Най-подир се измъкнаха от вратата за вилазки. Далечните просветвания и приглушения блясък на горещия метал наблизо им показваха подпорните греди, големи като високи сгради, сред които се бе завтъкнал флагманският кораб.
Сержантът му посочи къде сред хаоса от разкъсан метал и плаващи в пространството отломки се бяха разположили стотината мъже.
— Дрънкалата не използват пистолети — обясни Бруум. — Просто се промъкват крадешком или налетяват като вълна и, ако им се отдаде, ни въвличат в ръкопашен бой. При последната вълна загубихме шест човека.
От дълбоките каверни долитаха със стенещи пориви газ и разпръснати капки течност, проблясваха светлини и през снагата на метала минаваха дълбоки потръпвания. Нямаше как да се разбере дали проклетото чудовище умираше или просто се подготвяше за бой.
— Върнаха ли се хората от другите абордажни групи? — попита Мич.
— Не. Май са я загазили.
— Защита на вратата, тук е Артилерията — обади се един приветлив глас по радиото в наушниците им. — Успяхме да възстановим действието на една от оръдейните кули, посока на стрелба осемдесет градуса.