Мич искаше единствено да си почине. По-късно ще се залови за работа. Светът е лош и всички хора са глупаци, ала сред тях има мъже, които не могат да бъдат смазани. А това е нещо, което си заслужава да бъде разказано.
След всяка битка, дори тя да е победна, остават ранени.
Наранената плът може да се изцели. Възможно е ръката да бъде пришита на мястото си, окото — да се превърже; дори увреденият мозък може да се възстанови до известна степен. Има обаче рани, които са твърде дълбоки, за да могат да бъдат достигнати с хирургически нож. Има врати, които не бива да се отварят отвън. Аз открих един разделен ум.
Какво направихме Т и аз
Първо схващам местоположението си. Намирам се в голямо конусообразно помещение някъде в огромен космически съд, носещ се из пространството. Този свят ми е познат, макар да съм новак.
— Той се събуди! — казва една чернокоса млада жена, която ме гледа с уплашени очи. В полезрението ми бавно се събират половин дузина души в размъкнати облекла, трима от тях — отдавна небръснати мъже.
Полезрението ми? Лявата ми ръка се повдига да опипа лицето ми и пръстите й откриват, че лявото ми око е покрито с превръзка.
— Не пипай това! — натъртва най-високият от мъжете. Вероятно някога е заемал солидно положение. Говори остро, но въпреки това в държането му има известна неувереност, като че ли аз съм някоя важна персона. Само че аз съм просто… кой?
— Какво е станало? — питам. Езикът ми с мъка намира дори най-простите думи. Дясната ми ръка лежи като забравена, но при мисълта за нея помръдва и с нейна помощ се повдигам до седнало положение, като с това предизвиквам прилив на болка в главата си и замайване.
Две от жените се дръпват от мен. Един набит млад мъж ги прегръща закрилнически. Тези хора са ми познати, но не мога да си спомня имената им.
— По-добре се успокой — заявява най-високият мъж. Ръцете му, ръце на доктор, докосват главата ми, опипват пулса ми и ме полагат пак на облицованата маса.
Сега виждам, че от двете ми страни стоят два високи хуманоидни робота. Очаквам всеки момент докторът да им нареди да ме откарат в болничната ми стая. Да, ама вече знам. Това не е болница. Когато си спомня каква е истината за случилото се, ще излезе че тя е ужасна.
— Как се чувстваш? — пита третият мъж, едно старче, което пристъпва напред, и се привежда над мен.
— Добре. Поне тъй ми се струва — думите ми излизат на оскъдни фрагменти. — Какво се е случило?
— Имаше битка — отвръща докторът. — Беше ранен, но аз ти спасих живота.
— Аха. Добре — болката и замайването понамаляват.
С доволен тон докторът добавя:
— Очаквахме, че ще ти е трудно да говориш. Я се опитай да прочетеш това!
Подава ми една картичка с равни редове от неща, за които предполагам, че са букви или цифри. Ясно виждам очертанията на символите, но за мен те не означават нищо, съвършено нищо.
— Не — заявявам най-накрая, затварям око и полягам назад. Усещам, че хората наоколо ми са недружелюбно настроени към мен. Защо?
— Какво се е случило? — настоявам.
— Всички тук, в машината, сме затворници — изрича гласът на стареца. — Това помниш ли?
— Да — кимвам аз. Напрягам се, само че подробностите на спомена са много неопределени. Питам:
— Как се казвам?
Старецът сухо се изсмива — някакси с облекчение.
— Защо не Тад — от Тадей?
— Тад? — пита докторът. Пак отварям окото си. Властността и увереността на доктора се засилват; дали заради нещо, което съм направил, или заради друго, което не съм направил? — Името ти е Тад — повтаря той.
— Ние сме затворници? — питам го. — На някаква машина?
— На един берсеркер — въздъхва той. — Това означава ли нещо за теб?
Някъде дълбоко в ума ми думата „берсеркер“ поражда непоносимо страшно ехо. Спасява ме сънят.
Когато се събуждам отново, се усещам по-силен. Масата е изчезнала и аз се надигам от мекия под на тази каюта или килия, на тоя коничен затвор. Двата робота неизвестно защо все още стоят до мен.
— Ацог! — изкрещявам, защото внезапно се сещам още неща. Така се случи, че бях на планетата Ацог, когато берсеркерите я атакуваха. Ние седмината бяхме заловени от нападащите машини в една дълбоко укритие заедно с мнозина други. Споменът е неясен и объркан, ала абсолютно ужасяващ. Нека всичко да си остане обвито в мъгла…
— Той се събуди! — казва пак някой. Жените отново се дръпват от мен. Старецът повдига треперещата си глава, за да ме види от мястото, където той и докторът изглежда обсъждат нещо. Набитият млад мъж скача на крака и застава срещу мен със заплашително свити юмруци.