— Как си, Тад? — обажда се докторът. Поглежда за миг към мен и сам си отговаря:
— Наред е. Момичета, някоя от вас да му даде малко храна. Или пък ти, Холстед.
— Да му помогна? Господи!
Чернокосото момиче прилепва гръб към стената, като се дръпва колкото е възможно по-далеч от мен. Другите две жени се клекнали и перат нечия дреха в затворническата ни мивка. Те само ме поглеждат и продължават да перат.
Главата ми не е бинтована току-така. Трябва да съм наистина отвратителен, лицето ми ще да е чудовищно деформирано, та тия жени да ме гледат така гнусливо.
Докторът е нетърпелив.
— Някой трябва да го нахрани!
— От мен няма да получи никаква помощ! — отсича набитият младеж. — Всичко си има граници.
Чернокосото момиче прекосява стаята, отправяйки се към мен; всички го наблюдават.
— Нима ти? — удивлява му се младият мъж и поклаща глава.
Тя върви бавно, сякаш ходенето й причинява болка. Несъмнено и тя е била наранена в битката: по лицето й има заздравяващи драскотини. Тя коленичи до мен и насочва лявата ми ръка, за да ми помогне да ям, дава ми и да пия. Дясната ми страна не е парализирана, но е някакси неотзивчива.
Когато докторът се приближава, питам:
— Окото ми. Мога ли да виждам?
Бързо отблъсва пръстите ми от превръзката.
— На първо време ще се наложи да използваш само едното си око. Изкара мозъчна операция. Трябва да те предупредя, че ако свалиш превръзката сега, последствията може да са катастрофални.
Мисля, че ме лъже за превръзката. Защо?
— Спомняш ли си нещо друго? — пита ме чернокосото момиче.
— Да. Преди Ацог да падне, чухме, че Йохан Карлсен е повел флота, за да защити Слънчевата система.
Всички се вторачват в мен, очаквайки думите ми. Само че те би трябвало по-добре от мен да знаят какво е станало.
— Карлсен спечели ли битката? — умолително питам аз. Сетне осъзнавам, че все още сме затворници. Заплаквам.
— Не са докарвали никакви нови пленници — казва докторът. — Изглежда Карлсен е бил берсеркерите. Мисля, че в момента тази машина бяга от човешката флота. Как се чувстваш след тая вест?
— Как? — възможно ли е заедно с умението ми да говоря да се е изгубил и разсъдъкът ми? — Добре.
Всички леко се отпускат.
— Когато по време на битката летяхме насам-натам, черепът ти се пукна — ми казва старецът. — Извади късмет, че тук имаше един прочут хирург — той накланя глава. — Машината иска всички ни да запази живи, за да може да ни изучава. Тя предостави на доктора нужните за операцията инструмент и ако той бе допуснал ти да умреш или да останеш парализиран, тежко щеше да му се види. Да, господине, тя ясно ни даде да разберем това.
— Огледало? — помолвам се. Посочвам лицето си. — Трябва да видя. Колко е зле.
— Нямаме огледала — тросва се една от жените на мивката, сякаш обвинява мен за липсата им.
— Лицето ти ли? Не е обезобразено — казва докторът. Тонът му е убедителен или по-скоро би бил убедителен, ако не бях уверен, че лицето ми е деформирано.
Жал ми е, че тези добри хора са принудени да понасят чудовищното ми присъствие, което утежнява останалите им неприятности.
— Съжалявам — казвам аз и им обръщам гръб, за да скрия лицето си.
— Ти наистина не знаеш — обажда се чернокосото момиче, което отдавна ме наблюдава. — Той не знае! — гласът й пресеква. — О, Тад, лицето ти е съвсем наред.
Наистина кожата на лицето ми изглежда мека и нормална, когато пръстите ми я докосват. Чернокосото момиче ме гледа жалостиво. Изпод краищата на дрехите й излизат полузаздравели черти като белези от камшик и обикалят врата и рамото й.
— Някой те е наранил — изплашено казвам аз. Една от жените на мивката нервно се изсмива. Младият мъж измърморва нещо. Вдигам лявата си ръка, за да скрия отвратителното си лице. Десницата ми също се вдига и пресяга да опипа краищата на очната ми превръзка.
Младежът неочаквано изругава и посочва току-що отворилата се в стената врата.
— На машината й е притрябвала твоята консултация — казва ми остро той. Държи се като мъж, който би искал да покаже, че е разгневен, но не се осмелява. Кой съм аз, какво съм аз, че тия хора така ме ненавиждат?
Вдигам се на крака; достатъчно силен съм, за да мога да вървя. Спомням си, че именно аз съм този, който ходи да говори насаме с машината.
В един празен коридор тя ми предлага два скенера и един високоговорител. Това е нейното лице. Зная, че ме заобикалят кубически мили от огромния берсеркер, който ме носи из космоса. Предполагам, че преди битката вече съм стоял тук и съм говорил с машината, но нямам никаква представа какво съм й казал. Всъщност не мога да си спомня и дума от разговора, който някога съм водил.