— Предложеният от теб план не сработи и Карлсен все още функционира — дърдори неравният глас на машината, като присъсква и стърже с интонацията на театрален злодей.
Какво съм могъл да предложа аз на това чудовище?
— Много малко неща си спомням — отвръщам. — Мозъкът ми е бил наранен.
— Ако ме лъжеш за загубата на паметта си, знай, че не ще успееш да ме измамиш — казва машината. — Наказанието за провала на твоя план няма да помогне за постигането на целта ми. Зная, че живееш извън законите на човешката организация, че дори отказваш да използваш цялото си човешко име. Понеже те познавам, ти се доверявам да ми помогнеш срещу организацията на интелигентния живот. Ще продължиш да управляваш другите затворници. Погрижи се увредените ти тъкани да заздравеят колко може по-пълно. Скоро ще атакуваме живота по нов начин.
Следва пауза, ала аз нямам какво да кажа. Шумният високоговорител изскърцва и затихва, а скенерите-очи помръкват. Дали все пак не ме наблюдава тайно? Само че той каза, че ми се доверява, този кошмарен враг се надява злото в мен да ме направи негов съюзник.
Сега вече си спомням достатъчно, за да знам, че той говори истината за мен. Отчаянието ми е тъй дълбоко, че не ми се вярва Карлсен да е спечелил битката. Ужасът, заседнал дълбоко в мен, ме е лишил от надежда. Предал съм всичко живо. Има ли злото дъно, до което да не съм достигнал?
Докато се извръщам от безжизнените скенери, окото ми долавя някакво движение — собственото ми отражение върху полирания метал. Заставам пред блестящата плоска метална преграда и се вглеждам в себе си.
Скалпът и лявото ми око са бинтовани. Това вече ми е известно. Около дясното ми око има известно обезцветяване, но нищо шокиращо гадно. Онова, което мога да видя от косата си, са стърчащи изпод бинта светлокестеняви кичури с цвета на несресаната ми двумесечна брада. Носът, устата и челюстта са съвсем нормални. В лицето ми няма нищо ужасяващо.
Ужасът е залегнал вътре в мен. Служил съм доброволно на един берсеркер.
Кожата около превръзката на лявото ми око, също както около дясното, е оцветена в синьо и зеленеещо жълто. Под нея се е разпръснал хемоглобин — страничен резултат от работата на хирурга в главата ми. Помня предупреждението му, но превръзката на окото омагьосва и притегля пръстите ми също както някой болен зъб — езика, само че далеч по-силно. Ужасът е съсредоточен в злото ми ляво око и аз не мога да се удържа да не го изследвам. Дясната ми ръка с нетърпение се понася в действие и дръпва настрани превръзката.
Аз примигвам и светът пред мен се размазва. Проглеждам с двете си очи и сетне умирам.
Т се олюляваше по коридора, като ръмжеше и пухтеше от ярост; пръстите му стискаха черната наочна превръзка. Сега владееше езика си, разполагаше с порой от мръсни думи и ги употребяваше, докато не се задъхаше от слабост. Препъваше се и бързаше по коридора към затворническата стая, побеснял от желание да пипне ония хитри боклуци, дето бяха измъдрили такъв калташки номер, за да се отърват от него. Хипноза или нещо подобно. Ще го преименуват, така ли? Ще им даде той един Тадей.
Т стигна до вратата, отвори я рязко и влезе пъхтейки в затворническото помещение. Докторът се стресна, щом го видя, защото осъзна, че сега Т пак командваше.
— Къде ми е камшикът? — озърна се Т. — Кой скапан умник го е скрил?
Жените запищяха. Младият Холстед разбра, че планът „Тадей“ се бе провалил; издаде някакъв безнадежден крясък и се хвърли напред, размахвайки ръце като луд. Разбира се, роботите телохранители на Т бяха по-бързи от който и да е човек. Единият така блокира удара на Холстед с металния си юмрук, че набитият мъж изпищя и се сви на две, прегърнал ръката си.
— Дайте ми камшика! — един робот незабавно отиде да рови зад мивката, издърпа плетената корда с навързаните по нея възли и я занесе на господаря си.
Т потупа приветливо робота по кухия корпус и се ухили на бившите си съзатворници, които уплашено се сгушиха. Прекара камшика по дланта си и пръстите на лявата му ръка изтръпнаха. Той взе да ги свива и разпуска.
— К’во има, господин Холстед? Нещо кунката ти май не е наред? Не щеш да се ръкуваш с мен, да ме поздравиш с добре дошъл? Хайде, дай едно здрасти!
Холстед така забавно се сгърчи на пода, че Т трябваше да се спре, защото лудешки се разсмя.
— Слушайте, хора — рече той, когато възстанови дишането си. — Скъпи мои приятели. Машината казва, че аз продължавам да командвам тук, разбрано? Тая дребна информацийка за Карлсен, дето й я дадох, е свършила работа. Бум! Хо-хо-хо! Съветвам ви да не ме разстройвате, щото машината продължава да ме подкрепя сто процента. Ей, док — лявата ръка на Т започна неконтролируемо да трепери и той се принуди да я размаха. — Искаше да ме промениш, а? Опита се да ми направиш нещо хубаво, за да ме излекуваш, така ли?