Люсинда седеше в затъмнената каюта, в която се криеше Джор, и го гледаше как яде. Веднага след бягството му бе започнала да обхожда корабните коридори и да го търси, като шепнеше името му, докато най-после той не й бе отговорил. Оттогава тайно му носеше храна и напитки.
Той бе по-възрастен, отколкото й се бе видял на пръв поглед — мъж горе-долу на нейните години, с малки бръчици в ъглите на подозрителните очи. Парадоксално, но колкото повече му помагаше, толкова по-подозрителни ставаха очите му.
Той прекъсна яденето, за да попита:
— Какво смяташ да правиш, когато стигнем до Ногара и на борда се качат стотина човека да ме търсят? Тогава набързо ще ме открият.
Искаше й се да разкаже на Джор за Хемфиловия план за спасяването на Карлсен. Стъпеше ли веднъж Йохан Карлсен на борда, никой на този кораб не би имал причини да се бои от Ногара или поне така й се струваше. Ала тъй като Джор изглежда все още я подозираше, тя се колебаеше да му довери тайната.
— Ти си наясно, че най-накрая ще те хванат — контрира. — Тогава защо избяга?
— Не знаеш какво е да си техен затворник.
— Знам и още как.
Той не обърна внимание на възражението й.
— Те ме тренираха да се бия с другите на арената. А сетне ме избраха и започнаха да ме обучават за нещо още по-лошо. Щракват неизвестно къде някакво ключе и аз започвам да убивам като берсеркер.
— Какво искаш да кажеш?
Той затвори очи, забравил за храната.
— Мисля, че има някакъв мъж, когото държат да убия. Всеки ден или почти всеки ден ме оставяха в храма на Марс и ме довеждаха до лудост, а после изпращаха при мен образа на този човек. Винаги едно и също лице, една и съща униформа. И аз трябваше да унищожавам образа с меч, пистолет или с голи ръце. Щракнеха ли това ключе, нямах никакъв избор, никакъв контрол над себе си. Изпразваха ме отвътре и ме пълнеха със собственото си безумие. Те са безумци. Мисля, че те самите влизат често в храма, където включват оная гадна лудост, и й се отдават пред идола си.
Никога не й бе говорил толкова много. Тя не бе сигурна колко от казаното е истина, но усети, че вярва на всичко. Пресегна се да хване дланта му.
— Джор, аз наистина знам що за хора са. Затова ти помогнах. Виждала съм немалко мъже с промити мозъци и изтрито съзнание. Те не са те унищожили истински, някой ден пак ще бъдеш съвсем нормален.
— Те искат да изглеждам нормален. — Отвори очи; в тях още се криеше подозрение. — Между другото, защо ти си на този кораб?
— Защото… — тя се върна към спомена. — Преди две години срещнах един човек на име Йохан Карлсен. Да, същия, за когото всички приказват. Прекарах десетина минути с него… ако все още е жив, сигурно ме е забравил, но аз се влюбих в него.
— Влюбила се! — изпръхтя Джор и си зачовърка зъбите.
Или си помислих, че съм се влюбила, каза си тя. Докато гледаше сега Джор, разбирайки и прощавайки му враждебното недоверие, тя откри, че вече не може да си представи ясно лицето на Карлсен.
Нещо задейства опънатите нерви на Джор и той скочи да надзърне от каютата в коридора.
— Какъв е тоя шум? Чуваш ли? Прилича ми на стрелба.
— Така — гласът на Хемфил бе по-мрачен от обикновено. — Оцелелите членове от екипажа са се барикадирали в помещенията си. Обградени са и ги атакуват. Проклетите берсеркерски поклонници са завладели мостика и двигателното отделение. Фактически целият кораб е в техни ръце, като се изключи това — и той потупа пулта, който бе извадил от тайника в невинно изглеждащото бюро на Ногара. — Добре познавам Фелипе Ногара и си помислих, че не може да не си е монтирал допълнително управление в собствената каюта, а когато видях всички тия полицаи, си рекох, че сигурно ще ми потрябва. Именно затова се настаних в неговата каюта.
— Какво контролира този пулт? — запита Мич, докато си бършеше ръцете. Току-що бе завлякъл мъртвеца в едно малко стайче. Кацулос би трябвало да прояви повече благоразумие, а не да изпраща само един човек срещу Върховния адмирал.
— Сигурен съм, че може да анулира всички команди от капитанския мостик и машинното отделение. С негова помощ мога да отварям и да затварям повечето врати и люкове на кораба. А към този малък монитор изглежда са включени стотици скрити скенери. Обожателите на берсеркерите няма да стигнат доникъде с този кораб, докато не прокарат сума ти нови инсталации или не ни измъкнат от тази каюта.
— Боя се, че и ние няма да стигнем далеч — въздъхна Мич. — Имаш ли някаква представа как е Люсинда?
— Не. Тя и онзи Джор може би са на свобода и биха могли да ни свършат някоя и друга работа, обаче засега не бива да разчитаме на това. Спейн, виж — Хемфил посочи малкия екран. — Това е картина от караулното помещение и затвора под седалките на арената. Ако всички единични килии са заети, там трябва да има около четиридесет души.